Няколко думи за транспорта

На човека, комуто е чужда всяка форма на автомобилен транспорт, и, както в моя случай, дори не притежава какъвто и да било документ, който да му разрешава да управлява някакво МПС, неминуемо правят впечатление качеството, условията и особеностите на различните видове градски транспорт; понеже вече имам доста опит и наблюдения върху тях, смятам за подходящо да ги опиша.

Градският транспорт, поне доколкото мога да преценя дотук, е доста добре уреден, удобен и бърз. Набива се на очи фактът, че съветското недоразумение, наречено тролейбуси напълно отсъства от улиците на Варшава; така и не можах да разбера каква им е функцията на тези неща, осен да създават задръствания и да се чупят посред трафика. Както и да е, ради Бога, тук тези чудовища ги няма. Най-често ми се налага да ползвам трамвайната мрежа, която като че ли е обърнато най-много внимание, и съответно комбинирането на няколко трамвая е най-смисленият начин за достигане до повечето места. Като цяло, малко са местата, на които релсите не са отделени в собствено трасе, и съответно въобще не се пресичат с трафика, което пък позволява доста бързото движение на трамваите; и някои от тях се възползват от това доста добре. Трамваите са буквално всякакви – по една и съща линия понякога се движат машини на видима възраст 50-60 години (но затова пък добре поддържани и чисти) и такива с футуристичен вид (ниски, издължени, заоблени, изглеждат аха-да излетят нанякъде) които понякога развиват доста сериозни скорости. Всъщност, това е и едно от основните неща, които следва да се имат предвид – возейки се в местните трамваи, човек следва или да е седнал, или да се държи здраво, понеже иначе рискува счупен крайник или поне фрактура; ватманите имат навика да изцеждат докрай възможностите на превозните си средства, и ги ускоряват доста, сетне спират доста рязко (на третото падане се свиква). Това обаче не важи в час пик, когато трамваите са до такава степен претъпкани, че няма шанс да се падне в каквато и да било посока, дори и при силно желание. Автобусният транспорт лично аз предпочитам по-малко; изключая умиляващото усещане тук-таме да се натъкнеш на някой стар Икарус, който се разпада в почти такава степен, колкото и тези вкъщи, няма никакви видими преимущества, даже обратно; както се очаква, автобусите са доста зависими от задръстванията, които тук са доста често явление, и не е рядко да се отвиси и близо час до достигане на желаната дестинация. Въпрос на вкус. Метрото пък е идентично на нашето – един лъч, с малко повече станции от софийските (двадесетина, може би?), втори в строеж, добре познатите руски сини квадратни влакчета с кръгли фарове. Забелязал съм обаче, че то като цяло не е предпочитан транспорт тук – ползва се, но никога не е до такава степен пълно, че нововлизащият да се налага да употребява насилие, за да успее да си проправи път. В допълнение към трите форми на транспорт, има и разработена система на градска железница, която позволява прекосяването на града от единия му край до другия за около двадесет минути. Шапки долу, адски удобно е (нямаше как да не се сетя за мъдрите действия на милата софийска община, която премахна последната възможност и ние да си имаме същото).

Няма как да не вмъкна и няколко бележки за железопътния транспорт, който вече ползвах неколкократно; тук изненади общо взето няма. Сред влаковете, които пътуват на близки разстояния има новички, които развиват завидни скорости (приятно е да се возиш във влак с над 100км/ч и дори да не усещаш, че се движиш), когато стане дума за междуградските обаче се сблъскваме с добрите стари соц-влакчета, с които оперира и родното БДЖ. Дребната разлика – за нас, студентите, влаковете са безсрамно евтини, което ги превръща в най-добрия наличен транспорт, въпреки че в момента цяла Полша е в ремонт (идва Евро 2012, нали така) и трасетата са увеличени, понякога с много часове. 

Добави в Svejo

Птиците

... тук са едно доста странно явление, което напълно си заслужава отделен пост; с това ми становище се съгласяват единодушно всички колеги, които идват от далечни земи. По принцип, във всеки град ги има – ята от гълъби, свраки, гарги, кълвачи, врабчета и всякаква друга перната гад (въобще силно недолюбвам този тип градска фауна); до такава степен сме свикнали с тях, че ги считаме за част от градския пейзаж, и хич не ги забелязваме до момента, в който не прелетят на педя от лицата ни, или пък не оцапат изпраната днес риза с някоя от въздушните си атаки.
Това, което виждаме обикновено обаче не представлява абсолютно нищо, в сравнение с полското птиче население. То се отличава поне по два параграфа – първо, количествен: във въздуха постоянно могат да бъдат видени поне няколко екземпляра в полет, а на по-широките свободни места (от типа на площади, някои спирки на градския транспорт) се събират групи с численост, достойна за мексикански птичи пазар, и до такава степен покриват земята със остатъците си, че не е възможно да бъдат видени плочките отново. Спомням си веднъж, че около една старица в стария град, която беше направила крупната грешка да храни гълъбите, се беше събрал такъв брой пернати, че тя въобще не можеше да бъде вдяна през тяхното множество. Втората отличаваща ги характеристика са техните размери, които надхвърлят и най-смелите очаквания: птиците тук не са с размера на птици, а по-скоро на малки, оцелели от някоя от предишните епохи динозаври. И са поне толкова гладни. Пред една баничарница преди няколко дена засякохме врабче, което имаше трудности да лети, понеже се беше раздуло до размера и формата на мъжки юмрук, а пък шията му беше напълно изчезнала в тлъстина. Още по-плашещи са гарваните, които достигат, по моя преценка, докъм 40-45 сантиметра, и изглеждат напълно в състояние да нападнат човек, а ако са голям брой – да го надвият.
Имам си теория за причините, които са довели до тази птича мутация и доминация – по улиците на Варшава не съществува явлението улично куче, а скитащи котки за тези вече два месеца съм видял едва няколко. При отсъствието на тези фактори, всяко парченце храна, попаднало на улицата става плячка на пернатите, и оттам те могат спокойно да се размножават и да дебелеят. Разбира се, това е само теория, и не е доказана; независимо от това, в бъдеще нямам избор, освен да продължавам да се ужасявам от тези летящи чудовища...

Добави в Svejo

Краков, та Краков

Обикновено, когато някой поляк бъде запитан кое е мястото, което задължително трябва да бъде посетено от всеки един турист, отговорът, който дава в деветдесет процента от случаите е, че това е Краков (всъщност, Кракув, ама все таз). И, водени от тази повтаряна поне стотина пъти препоръка, миналата седмица, в началото на хубавата ваканция, оформена от всенародни полски празници, поехме натам, като нарочно по план си бяхме отделили почти четири дни, които би трябвало да ни бъдат достатъчни, за да разгледаме поне част от красотите на старата столица.
И наистина, в началото, когато се озовахме в града, изглеждаше наистина красив, интересен и прочее напълно заслужаващ си. Отдавам този факт най-вече на това, че пристигнахме там късно (тоест, в следобеда, обаче имайки предвид, че слънцето залязва към 4...), и първите си впечатления придобихме под светлината на луната и уличните лампи. И наистина, в тези моменти на деня огромният пазарен площад в центъра на стария град, обкръжен от високи, обилно осветени от жълтеникави прожектори сгради, е доста впечатляваща и, може да се каже, красива гледка. Като цяло, старата част, с нейните геометрично подредени, павирани с плочи улици, обитавани от доста гъста и пъстра тълпа от местни хора и всякакви туристи от четирите посоки на света, дом на неизброими кафенета, кръчмички и ресторанти има своя чар, и определено би допаднала на почитателя на континенталната архитектура от края на миналия (да се чете деветнадесети, все забравям, че сме в двадесет и първи) век, в който е издържана цялата стара част на Краков.
И така, градът има дух, има атмосфера; това не може да се отрече. Ииии... дотук. С удоволствие бих го избрал за едноседмична творческа отпуска, в която просто да се шматкам покрай Висла и да се наслаждавам на пирогите и греяната си бира (да, в Краков я правят мнооого добре). За туриста обаче, чиито крака дирят неизбродени пътища, а очите – невероятни гледки, това въобще не е подходящо място, еле пък за дълго време. По-подробната разходка и проучване, вече на слънчева светлина, установи, че освен описаният по-горе пазарен площад и улички, интерес представляват единствено замъкът Wawel, и най-вече неговата катедрала, а в катедралата пък най-вече кралската гробница, която съдържа останките на всякакви по-значими поляци, от първите им крале, през Адам Мицкевич и Шопен та до президента Качински; от замъка се разкрива и приятна панорама към реката. Другото, което, поне за мен, представлява интерес е старото еврейско гето, където все още се усеща натежалият дух на годините на Втората световна война, пък и винаги ще се намери някой, който да ти разкаже някоя история от онези времена. Освен тези двете неща, има и няколко музея на различни теми (в това число и на трамвайното дело), чиито експозиции, поне по моему, не са особено интересни.
От друга страна, Краков предлага доста приятни заведения, места за хапване, пийване, особено на традиционни неща, както и разнообразие от абсолютно всякакви сувенири, част от които са наистина интересни. И все пак, на четвъртия ден там (при положение, че целият трети беше посветен на Аушвиц) градът ни беше омръзнал напълно, та още сутринта се натоварихме на влака и се върнахме във Варшава, за да можем вечерта да се включим в честването на деня на мъртвите... за това обаче друг път. В заключение: Краков си струва да бъде посетен, но не за дълго, и със сигурност не заслужава славата на номер 1 туристическа дестинация в Полша. Лично мнение: крайбрежният Гданск е далеч по-интересен, по-красив и по-завладяващ; вбъдеще, когато посетим други градове из Полша ще направя и по-подробно сравнение.

Добави в Svejo

Аушвиц-Биркенау

Започвам този текст с уговорката, че въобще не съм сигурен, че съм в състояние да предам чувството, което оставя у човека посещението на това място. Както се вижда ясно от заглавието, става дума за концентрационния лагер Аушвиц – Биркенау, където бях преди няколко дена. За разлика от преди петдесет години, всички са наясно с истината, цифрите и данните – броят на жертвите, месеците на мъчения, методите, зверствата, нечовешките престъпления. По тая причина няма да ви занимавам с тези познати всекиму факти, а единствено със своето изживяване на това място.
Знаейки нещата, които изброих по-горе, човек очаква, че до някаква степен ще е подготвен. И наистина, в началото е точно така – когато автобусът от Oswięcim те докара до входа на лагера и направиш своите първи крачки във вътрешността му, имаш чувството, че се намираш пред паметник на една отминала епоха, и нищо повече. От гледна точка на туристическата атракция, няма и бог знае колко много за гледане – една влакова линия, стражевите кули, редиците реконструкции на дървените бараки, които са били дом на депортираните, руините на петте крематориума и запазената баня, през която са преминавали новопристигналите в лагера, телените огради и издигнатият впоследствие монумент на жертвите, няколко дълбоки водоема. И всичкото това на фона на сега обраслите в есенна шума разпръснати тук-там дървета и късата, изумрудено зелена трева. В наши дни, лагерът прилича по-скоро на голям, тих и спокоен парк със съвършена геометрична форма, в която любителите на по-дългите разходни биха могли да прекарват своите следобеди, непритеснявани от никого.
Това би било вярно, стига това място да не носеше своята история. Kогато човек се отдели встрани от туристическия поток, който се носи по главната алея, и зарее поглед измежду симетрично разположените комини, останали от някогашните дървени бараки, неизменно получава усещането, че се намира в гробище; в един момент, вместо комините, човек започва да вижда редици от гробове. Единственото, което нарушава тишината е вятърът, който вее неестествено зелената трева и клоните на дърветата на малката горичка, където някога пристигналите в лагера са очаквали своята съдба. След като отмине бараките, тук-там човек забелязвам къде малки, къде по-големи езерца; в тях някога са изсипвали прахът от крематориумите. За да бъде земята наоколо по-добре наторена, казват гидовете. По-добре наторена... Тези съвсем невинни, почти локвички, съдържат останките на хиляди човешки същества. Сетне се стига до купчини тухли и основи на сграда с няколко помещения; тук надписът ни съобщава, че предните помещения са били газови камери, а пък задните – пещи, в които са изгаряли труповете на жертвите. Просто мястото, на което са били избивани, ежедневно, хиляди души. На места се виждат оставени в памет на жертвите цветя, свещи или пък камъни с изписани върху тях имена. Изведнъж, тези, за които досега си мислил просто като за жертви, придобиват личност, престават да бъдат просто бройка... не съм сигурен, че е възможно човек да си представи мащаба на случвалото се на това място.
Колкото по-дълго продължават престоят и разходката на това място, толкова по-тягостно чувство обзема вътрешността на човека (не мога да гарантирам за другите, но за мен беше така); накрая остава само усещането за безтегловност от нечовешкото спокойствие, съпътствано от неописуема тежест. Загубих всякаква воля да говоря за каквото и да било, още по-малко пък да разсъждавам. Лагерът чисто и просто е пропит със смърт, с трагедия; дори близо седемдесет години след последното извършено в него убийство, тук във въздуха виси една особена тежест, сякаш духовете на избитите тук все още витаят над зеленото поле, отправящи своето нямо обвинение към своите убийци, и към всеки друг, пристъпил границите на тяхното лобно място. Като си зачитам на горе текста, всъщност май речникът ми не разполага с други думи, с които да опише това чувството освен тежест и смърт....
Не гарантирам, че всеки посетил Аушвиц-Биркенау ще изпита същото, което изпитах аз, и със сигурност не го препоръчвам на никого, освен на този, който иска да изпита себе си, пресичайки сянката на едно гигантско престъпление. Но пък някои от посетителите се качваха на автобусите си с усмивки и отпрашваха към следващия обект от програмата си незасегнати и нехаещи...тяхна работа.

Добави в Svejo

Malbork

Предишният уикенд беше време за пътувания ...

Имах самолетен билет от Гданск до Единбург за 27-ми Октомври - Четвъртък, но имах планове за преди това =)

Крайно време беше да се посети щаб квартиратата на Тевтонските рицари - поименно днешен Малборк, преди - Мариенбург - кръстен на матрона на ордена - Дева Мария.

Градът се намира в северната част на днешна Полша, в района на някогашната Прусия и само на 50км от град Гданск - моята крайна дестинация.

Тъй като студентите в Полша се ползват с 51% намаление от цената за тукашната държавна железница и публични автобусни линии, се възползвах за пореден път от тънките цени, които предлагат. За жалост, цяла Полша е в ремонт заради идващото Евро 2012, тъй че по какъвто и начин човек да пътува, няма как това не повлияе на времето на пътуването.

Принципно разстоянието от Варшава до Гданск отнема към 4 часа. Настоящите инфраструктурни условия, обаче удължават пътя до 8 часа и половина. Имайки предвид, че нашето БДЖ не се движи с по-добро темпо, а цените са толкова приемливи, няма никакъв смисъл да се оплаквам =)

Взех нощният влак в Сряда срещу Четвъртък - гаранция, че влакът ще е доста празен и ще има къде човек да се опъне дори и във втора класа. Влакът, който взех беше до Гданск, тъй като нямаше подходящ такъв до Малборк - имах много тънко разчетена програма, към която трябваше да се придържам ако исках да си хвана самолета за Единбург. Макар така да си удължавах пътя с още 150 км, а именно Варшава - Гданск - Малборк - Гданск вместо Варшава - Малборк - Гданск, времето и обстоятелствата не ми позволяваха да съм твърде предирчив, особено ако исках да се размина с пари за спане в някой хостел =)

Варшава - Гданск струваше 30 злоти, а отиване и връщане до Малборк - 10 злоти. Като се тегли чертата - за 20 лева изминах над 500 км :)

Но стига тънки сметки - хайде по същество.

Влакът ме стовари в Малборк в 9.30 местно време. Още със стъпването си на перона изживях малък шок - гарата и тук беше в ремонт, но доста по-сериозен от това, на което бях свикнал, и смея да кажа, че първият ми досег с града не беше от най-приятните. След като си намерих пътя до изхода (заобикаляйки гарата по малки улички), бях посрещнат от сиво небе, мъгла и огромна фабрика бълваща облаци дим - не най-доброто посрещане на туристи.

Също така липсваше бюро за информация, така че ми се наложи да използвам разваления си полски да се ориентирам как да стигна до замъка. Нямаше автобус до там, но пък намерих карта, според която той беше сравнително близо. Трябваше да се отиде пеша, което не беше проблем, стига да не трябваше да пресичам самата магистрала за да стигна до центъра ...


Като изключим тези две малко неприятни подробности, Малборк беше всичко, което очаквах, след като веднъж наближих до замъка :

Тази огромна тухлена крепост е била дом на над 3000 тевтонски рицари през 16в. Изграждан е на етапи, като има външен и вътрешен замък, параклис, сух окоп, спускащи се врати и всичко друго, което човек може да очаква от един късносредновековен замък :)

Входът беше 20 злоти, с включен аудио-гид - айпод с вградени снимки и аудио записи на елементи от замъка, заедно с ръководство и карта на замъка - така човек може да се разхожда сам, без да се тътри като част от грамадна група туристи и да види всичко, което душа му желае.
Помещенията включваха, параклис, изба, кухня, трапезария, хазна, спални помещения и дори тоалетна /особено важна за хигиената по онова време/.

За жалост два часа и половина не бяха достатъчни за да може да се оцени и разгледа всичко подобаващо, за това си обещавам да отида там отново на пролет :)

Още снимки може да се видят тук

Приключението завърши доста стресиращо - оказа се, че съм си взел билет за влак, който тръгва едва на другия ден, което значително ми повиши адреналина, тъй като трябваше да гоня самолет, а пътят ми наобратно се удължи с повече от час.

За щастие си бях предвидил допълнително време и успях тъкмо нареме :)

Next stop ... Edinburgh.

Добави в Svejo

Хаос в пералнята

С поне месец закъснение, но все пак ...

Човек дори добре да живее … му се налага да пусне първата си пералня.

Това особено добре се усеща като си студент на общежитие и ползваш обществена такава. Онези зверове в подземията, които гълтат жетони и чорапи на поразия и винаги, когато се наканиш да пуснеш една торба дрехи няма свободен ключ …

Макар и с малко закъснение мисля, че е редно да се отдели внимание на този мистичен аспект на студентския живот и перипетиите и несгодите, които го спохождат.

Първият ни сблъсък със зверовете от подземието дойде към края на първия месец, когато започнаха да се поизчерпват чистите дрехи, а ежедневната униформа започва да намирисва повече отколкото се трае ;D

В нашата чест в началото на учебната година увеличиха жетончето от 6 на 7 злоти – демек 3 лева и 50 стотинки на пералня. Чичко гугъл като го запитах ми каза, че трябва да отделям бяло от цветно, черно отделно, отделно фини дрехи и отделно кърпи. Ако трябва да се прави в един ден това възлиза на 30 злоти, 4 часа пералня и още 4 часа сушилня. Поне сушилнята е безплатна.

Поради тези непреодолими фактори, установихме план за действие – тъй като жетона се пуска веднъж, по-добре да напълним пералнята колкото може по-добре. Направихме организация на труда и поделихме разходите и хайде с торбите надолу. Алфа експериментът се оказа полу-успешен. Пералнята си свърши работата, но глътна един жетон в повече и не щеше да се отвори след това, та опряхме до техниците … След това пък сушилнята отказа да се пусне за повече от 30 минути и дрехите така и не изсъхнаха … парното още не беше включено, тъй че потърсихме стая, в която да ги сложим да изсъхнат естествено, което им отне … 3 дни.

Във въпросната стая намерихме още една алтернатива на големите платени чудовище, наречена … полу-автоматична пералня. Демек пълниш и изцеждаш водата ръчно, като има  няколко режима – въртене, нагряване и нагряване и въртене. Имаше и таймер колко време да се въртят. Както установихме по-късно, обаче , трябва да се навърташ наоколо, иначе има опасност водата да кипне :D

Слава богу нямаше съсипани дрехи, но ако случайно заслабнем докато сме тук, знаем как да си стесним ризите :D

Следваща точка … гладене. Май ще трябва да си потърся наръчник …

Добави в Svejo

До Гданск и назад

Започва път от моя праг... иначе казано, решихме, че е крайно време да видим как изглежда Полша и извън столицата. Противно на обичайния избор, според който Краков е първата дестинация на всеки, озовал се в Полша, ние се насочихме на север,и по-точно – към Гданск; за тези, които не знаят, това е сравнително малък, но затова пък много красив град, разположен там, където Висла се влива в Балтийско море; в миналото неговото население е било предимно пруско, а до Втората световна война е известен като Danzig.
Както повелява студентската традиция, събрахме компания от десетина души и се натоварихме на нощния влак, който ни носи в северна посока близо осем часа. Що се отнася до самите влакове, аз лично нямах много по-различно усещане от пътуването с родното БДЖ – пътническите влакове (бързите са друга история – за тях по-късно) използват същите овехтели вагони и локомотиви, които имам чувството, че се намират в огромно изобилие в целия бивш Източен блок. Разликата може би тук идва най-вече от това, че купетата като че ли са по-чисти и по-добре отоплени – както и да е, пътува се удобно дори и за дълго време. Първите слънчеви лъчи на следващия ден ни завариха на централната гара на Гданск, която представлява доста интересна островърха сграда от червени тухли, снабдена с няколко кули (което се отнася и за повечето други в историческата част на града). Кратка разходка ни отведе в избрания от нас скромен, спретнат и чист хостел; час по-късно се отправихме към центъра на града за първата обиколка. Първото впечатление, което човек придобива, когато влезе в централната част на Гданск е по-скоро като от стар немски град, а не толкова полски; тук-таме се забелязват дори образци на типично скандинавска архитектура. Като цяло – тук доминират червените тухли, ярко боядисаните във всички цветове на дъгата фасади и острите върхове; въобще, на човека от юга в първия момент се струва, че е попаднал в град, който се състои най-вече от дворци. Хич не е неочаквано, че най-красивите сгради и тук са посветени богу – така например, най-висока в града е катедралата св. Мария, от чиято кула се разкрива спираща дъха гледка над целия град, която си струва отвсякъде изкачването на 500-те тесни стъпала до върха ѝ. Несъмнено най-красивата част на града е там, където Висла се влива в морето, и оформя широк плавателен канал, кръстосван от кораби и лодчици, обитаван най-вече от местните рибари, но също така и дом на двадесетина малки кръчмички и хотели, скрити между закотвените съдове от всякакъв размер и предназначение, които формират един неповторим колорит; като цяло, това е мястото, на което човек може да стои с часове и просто да наблюдава развиващия се около него живот и движение. Човек остава с усещането, че се разхожда в град, замръзнал поне за стотина години във времето; за мен лично това е дълбоко приятно усещане, което само тази атмосфера може да предаде.
И все пак, това, което оформя лика на един крайбрежен град е, очаквано, морето, и по тази причина вторият ден ни отведе в Сопот (съмнително съвпадение!), на запад от стария град, където се намира и най-красивият плаж в околността. Балтийско море, поне в тази ми част доста се различава от това, което сме свикнали да виждаме; като цяло изглежда доста спокойно море, като най-странната му особеност е, че е лишено от това, което сме свикнали да наричаме „мирис на море“; иначе казано, човек осъзнава, че се намира до морето чак тогава, когато го види. На същото място има изграден дълъг и широк кей, по който се разхожда един доста значителен брой хора. Оттам пък се разкрива красива гледка към безбрежната синя шир, нарушавана тук-там от някоя яхта или пък по-голям кораб. Това пък е подходящото място, на което бих прекарал спокоен следобед с книга в ръка. Инак, интересен факт е, че тук в морето близо до сушата плуват и множество птици, които обикновено сме свикнали да виждаме в сладки води, например гъски и лебеди, което оформя една нетипична картина.
На третия ден се наложи да променим изцяло плановете си, понеже се оказа, че във вече започналия зимен сезон замъкът Малборк е отворен за посещения в един доста кратък отрязък от денонощието, което направи отбиването през него по обратния път безпредметно; по тази причина, решихме вместо оттам да минем през Торун, родното място на Миколай Коперник. По стечение на обстоятелствата, на гарата в Гданск двама от своите спътници, в това число и колегата, които за щастие благополучно се добраха до Варшава същия ден. Пътят до Торун пък се оказа толкова дълъг, че пристигнахме там чак когато слънцето беше залязло, а понеже трябваше да гоним връзката със следващия влак, имахме време само за кратка разходка на лунна светлина, която потвърди, че градът си струва доста по-дълъг престой, понеже изглежда дори по-автентичен и замръзнал във времето от Гданск; в краткия престой тук обаче се включва и вечерята в една много приятна малка пирогарня, където се насладих на най-добрите пироги с месо, които съм опитвал през живота си.
На обратния път към Варшава пък се възползвахме от услугите на експресните влакове, които са на едно съвсем друго равнище откъм скорост, интериор, чистота, удобство, персонал, услуги... модерна работа. В заключение – дестинацията се препоръчва горещо, тук може да се види една доста по-автентична Полша от тази, която е видна в столицата, в комбинация с едно непознато и интересно море.

Добави в Svejo

Футбол, конни надбягвания, мош

Наред е поредната порция случайни наблюдения върху елементите на полската култура, почерпени от прекия ми опит през последните няколко дни; както обикновено, нещата изглеждат по добре познат начин, но не съвсем. Ще отпочна в хронологичен ред, понеже трите неща, за които ми се ще да разкажа нямат много-много връзка помежду си.
Първото представлява футболен мач, при това между отбори, които не се радват на особена популярност – да имаше около 2000 души на стадиона най-много, ако и толкова. По силата на обстоятелствата се оказах сред феновете на Polonia, при това сред хора, окачествими като агитка/ултраси (за разлика от хората, които просто седят по местата си и наблюдават срещата; за щастие тук те са отделени на собствена трибуна, та не правят много впечатление). Хич не вярвах, че толкова малко хора са в състояние да създадат толкова силна и зареждаща атмосфера... те обаче ме убедиха в обратното. Въпреки че никой от двата отбора не демонстрира каквато и да било игра, нито една от двете агитки не седна нито за миг, песните и крясъците не спряха нито за миг. Липсваше някаква особена оригиналност обаче, ритмите на напевите бяха добре познати (в някакъв момент се улових, че пея „Кога на Гонзо паднетеееее...“), които май се срещат навсякъде в Европа. Лично аз се зарадвах силно на няколко неща – липсваха вбесяващите всезнайковци, които силно държат от трибуната да обяснят на играчите какво да правят; тези субекти обикновени изключително много ме вбесяват. От своя страна, в момента, в който някой изпадне в пристъп на необуздаемо псуване, публиката просто засилва своите крясъци така че той просто да се изгуби в общия шум. Трето, публиката се ръководеше от няколко момчета на видима възраст 15-16 години, които видимо се забавляваха, давайки тон на цялата тълпа. Четвърто и последно – някои неща никога не се променят; мачът свърши равен, след гол резултат от спорно съдийско решение в продължението... и съответно и отбор, и публика, не останаха длъжни и на съдията, и на майка му, и на баба му.
Второто събитие пак е спортно, но този път от доста по-екзотичен вид. Става дума за конното надбягване, наречено по английскому „Great Warsaw“ (загубих му оригиналното заглавие), което също беше доста интересен културен опит. Като цяло, не успях да установя какво е вълнуващото в спорт, в който участниците профучават около тебе в рамките на 30 секунди, а после трябва да чакаш ½ час, докато се появят следващите. Но, май всъщност се оказа, че моето учудване важи и за по-голямата част от останалите наблюдатели; като изключа неколцина, които подскачаха наоколо от радост или от мъка (един такъв в пристъп на бяс насмалко да ми потроши фотоапарата), повечето хора наоколо бяха заети с пиене на бира, похапване на наденици и приятелско бъбрене, и хич не се интересуваха от залагания, класирания и надбягване. Инак като цяло доста готина атмосфера, свежо, весело; много хора, панаир. Само дето някакви коне се ръгат в цялата ситуация.
Третото този уикенд пък беше едно отдавна очаквано посещение на културата, в която по принцип се чувстват в свои води (така де, стига толкова лъскави барове) – иначе казано, малък, почти камерен (да имаше 40-50 души) концерт на една хардкор и две метъл групи в клуб в центъра на Варшава. За пореден път бях много приятно изненадан – поляците са в състояние да направят много интензивен и силен мош на няколко квадратни метра, пък групите се раздаваха докрай, въпреки че свиреха пред една шепа хора. Въобще нямах чувството, че слушам никому неизвестни банди; много енергия, много силно шоу. За жалост досега съм нямал шанса да видя как изглежда полска публика на голям концерт, но вече със сигурност го очаквам с нетърпение – щом в толкова малко помещение успяха да сътворят такъв врящ котел, представям си как ще изглеждат в голяма зала със сериозна група...

Добави в Svejo

Баница по варшавски/ Пироги по български

Съставки:
брашно – 400гр.
олио – 5/10 супени лъжици
ориз – 200гр.
свинска кайма – 250 гр.
доматено пюре – 50 мл.
черен пипер
сол
лют пипер

Начин на приготвяне:
Брашното, заедно с 5 супени лъжици олио и две щипки сол се замесват със 150 мл. хладка вода, получената смес се меси до получаването на хомогенно тесто, което се оставя да се отпусне за 15 минути, след което се разделя на 4-6 топки (в зависимост от желаната дебелина на кората), които след още 15 минути се разточват в кръгли кори с размер според размера на съда, в който ще се приготвя баницата/пирогите.
Оризът се вари за 15-20 минути в 500 мл. вода, с щипка сол и черен пипер. През това време свинската кайма се запържва заедно с доматеното пюре, овкусена с черен и лют пипер на вкус, по нашата мярка около 3-4 щипки (този вид плънка приема всякакви възможни подправки, това е само вариант). След като каймата се запържи, се смесва с ориза, като така получената плънка се оставя да изстине за 5-10 минути.
След разточване на корите в необходимата форма, плънката се разполага в равен пласт върху намазана с олио кора, а върху нея се полага още една, като чрез припокриване на краищата на двете кори се получава затворен джоб. Получените две/три банички/пироги се пържат три минути в добре намазан с олио тиган, като след това се обръщат (с помощта на тавичка, например) и се пържат от другата страна за още две-три минути.
Правилата на общежитието предполагат да се сервира с вишновка, но като цяло ястието е неутрално откъм изисквания към питието, с което се поднася.

P.S. Внимание! Калорична бомба! Това е изключително сполучливият резултат от развил се кулинарен експеримент, който спокойно наяжда шестима души. Опитвай на свой собствен риск!

Добави в Svejo

Разказ за двете страни на една улица

Преди доста много години, Гогол написа един изключително любим мене текст, започващ с едно брилянтно описание на кипящия живот на Невския проспект, главната и най-красива улица на Санк Петербург. Ще се опитам сега да адаптирам тази идея, прилагайки я обаче към централната (пък била и тя съставена от две части) улица на Варшава, която, за разлика от софийската Витошка, която отбягвам освен в случаите, когато е абсолютно задължително да мина по нея, е доста приятно, живописно и интересно място, по което с удоволствие се разхождам, забързано или пък бавно, почти всеки ден – за незапознатите, тук иде реч за Krakowskie Przedmieście и нейното продължение Nowi Świat.
Нека първо кажа няколко думи за архитектурата и изгледа на тези улици (или пък улица, трудно е да се каже), понеже неизбежно това е първото нещо, което прави впечатление на човек, когато се озове на тях. Именно по този елемент може да се направи и най-вече разликата между двете части, всъщност. Krakowskie Przedmieście започва от границата на Stare Miasto, или реставрираният исторически център на града, като представлява широка, заета предимно от пешеходци улица с традиционен паваж, издържана най-вече в относително старовремския стил на тази част на града; на лице тук са изнесените по улиците маси малки кафенета и ресторанти с покривки на карета и келнери с традиционни носии, едрите двойни правоъгълни улични лампи и уличните музиканти. В началото си, улицата има прекрасен изглед към някогашния кралски дворец и площада, оформен около Колоната на Зигмунд, сетне продължава покрай редица стари сгради, сред които и добре известният Хотел Бристол, в който са се случвали една известна част от събитията от по-новата история на Полша, както и огромният президентски дворец (пред който пък почти ежедневно хора протестират против настоящия политически курс и извършват възпоменания на покойния Лех Качински, който се е превърнал в нещо като мъченик и светия на опозицията). Тук се намира също и големият и живописен централен кампус на Варшавския университет, който най-вероятно ще опиша подробно друг път. Краят на Krakowskie Przedmieście пък е Академията на науките и площад Коперник, също доста живописно и красиво решено място. Оттук насетне улицата сменя своето има и започва да се нарича Nowi Świat, а заедно с името ѝ се променя и ликът ѝ. Хаотичната, неподредена архитектура отстъпва мястото на два равни реда ниски, еднакво високи сгради с боядисани в различен цвят фасади, които в първия момент силно ми напомниха на австрийско градче. Тук вече доминират всякакви видове модерни кръчми, като разположени на равни разстояния безистени приютяват заведения за всеки вкус, джоб и момент на денонощието – от дискотеки, през наргиле барове и бирарии до малки клубове с жива музика. Тук-таме се намират и няколко книжарнички и магазини за дрехи, но те са по-скоро изключение, а не правило.
Разбира се, интересната част е не толкова архитектурата и сградите – въпреки че те сами по себе си са доволно красиви – а хората, които се движат в тяхната сянка. Тук отново си личи ясно разликата между двете части на улицата. На Krakowskie Przedmieście най-често могат да бъдат видени хора, които се разхождат бавно и спокойно и просто се наслаждават на свободното си време, както и туристи, които проучват старата част на Варшава. Освен тях, това е и запазено място на всякакви улични артисти, мимове, изпълнители,музиканти и въобще хора на изкуството. Тук често могат да бъдат видени и студенти, запълващи свободното между лекциите си време с безцелно шляене или пък заболи нос в някоя дебела книга по пейките. На същото място в събота се случва и нещо като открит пазар, на който могат да бъдат открити всякакви любопитни типично полски нещица, най-вече в кулинарната област; това събитие също привлича немалко хора от всякакъв порядък. Колкото по-близо стигаме до момента, в който улицата сменя името си, толкова повече стават студентите, младежи от всякакви раси и националности. В момента обаче, в който Krakowskie Przedmieście срещне Świętkrzyska и започне да се нарича Nowi Świat, съставът на тълпата наоколо се променя напълно. Като начало, тук наистина употребата на думата тълпа не е пресилена, понеже хората са доста нагъсто. Сутрин, доминиращият елемент са забързани костюмирани служители и служителки в разни институции, банки и каквото друго се намира в центъра, които току-що са излезли на въздух от тъпканицата в трамвай номер 9, примесени със закъсняващи за лекции студенти; немалка част от тези хора носят в ръка горещи картонени чаши с много кафе, закупени от Starbucks или пък от Cofee Heaven (дам, тези интернационални вериги са станали част от местната култура). Към обяд пък тази забързана група отстъпва мястото си на далеч по-спокойно множество майки и семейства с детски колички, заедно с доста хора от третата възраст, които се радват на възможността да се разхождат по покупки в последните топли дни за тази година. След тях излиза същите хора от сутринта, вече спокойни, за да се възползват от почивката си за обяд в някое от множеството ресторанти по Nowi Świat; тук по това време се появяват и тези, които са избрали едно от заведенията за мястото на днешната си среща, била тя делова или пък приятелска. Те преобладават докъм 5 часа, когато лека-полека Варшава започва да се събужда за своя нощен живот, идва времето на младите; по улицата поемат големи весели компании, които често се шегуват на висок глас или пък пеят; клубовете и кръчмите се пръскат по шевовете, а намирането на свободна маса се превръща в сложна и понякога невъзможна задача. Като цяло, няма шанс човек да завари Nowi Świat празна; тя неизбежно прелива от хора от всякаква възраст, пол и занятие.
За да завърша – двете части на тази улица до голяма степен могат да бъдат разбрани и като метафора на целия град – от едната страна модерен и забързан, но и веселящ се до припадък, от друга – стар, традиционен. Инак, тези места бързо ми станаха любими и мога спокойно да кажа, че са ми сред любимите тъдява.

Добави в Svejo

Lingua Polska vol.1

Когато човек се установява в нова държава, част от основния шок е посаждането в абсолютно различна езикова среда. Именно по тази причина, понеже преди да дойда тук си нямах никакво понятие от полски, изключая факта, че имат хубавия навик да изграждат езикочупещи струпвания от съгласни, а пък напоследък ми се налага хем да го уча, хем да ползвам отвреме-навреме наученото, понеже изглежда една голяма част от поляците считат за излишно да говорят какъвто и да било друг език, се чувствам длъжен да споделя първите си и със сигурност не окончателни впечатления от него.
Ще започна с очевидното – да, за нетренираното ухо на първо чуване полската реч звучи като случайно изсипана купчина консонанти, тук-там изпъстрени с някоя гласна, която обаче много-много не помага за разбирането на цялостния смисъл. Като цяло, дори и за човек, говорещ славянски език на първо време шансът за разбиране на каквото и да било е нулев, понеже познатите думи и конструкции са изменени до неузнаваемост, а и има множество, които хич си нямат аналог. За тоталната обърквация спомага и фактът, че езикът е синтетичен, иначе казано запазил е една доволно разклонена падежна система, с малките спомагателни думички се слагат тук-там за цвят, но не са особено полезни.
Инак, нещото звучи като смесица между руски и южнославянски език, като със сигурност е по-мек от това, с което сме свикнали да чуваме и по-твърд от руската реч. Имат обаче изключителна склонност към шипящи и съскащи звуци, която като че ли формира и основното впечатление, което оставя езика. Веднъж свикнал обаче с тия обстоятелства и помолил учтиво поляка срещу него да говори бавно и ясно (защото много ги бива да говорят бързо и замазано), човекът от нашата езикова група няма да има проблем с улавянето на по-голямата част от лексиката – с някои изключения, които представляват или изключително странни думи, останали от някаква много отдавнашна фаза на езика и нямат никакъв аналог където и да било – и към тези, за нещастие спадат и имената на месеците от годината. Друг забавен местен навик е да се създават местни алтернативи на нови, международни думи и да използват най-вече тях, което е доста объркващо на моменти.
Изключително приятен намирам обаче начинът, по който се структурира речта: иначе казано, полският е един страшно учтив език; рядко се среща изречение, което да не включва „моля“, „извинете“, а обичайните обръщения звучат като „дали господинът би бил така добър да...“ и „дали госпожата би желала...“; това в съвършено нормални, ежедневни ситуации. Този факт на мен лично ми доставя сериозна доза удоволствие; причина за това е може би естествената ми наклонност да използвам максимално учтива реч, за което полският ми предоставя всички необходими инструменти.
Засега – толкова. Нека се има предвид обаче, че сблъсъкът с полския език е едва в своето начало, така че е доста вероятно да има още доста постове по тази тема.

Добави в Svejo

Шопенови концерти

Който ме познава, знае, че въпреки че се прекланям пред красотата и сложността на класическата музика, никога не съм ѝ бил особен поклонник. Днес обаче се случи така, че присъствах на едно събитие, което, въпреки че е центрирано около класическата музика, ми донесе дълбоко приятно настроение, лекота на душата и съвършено разпускане в неделното утро.
Както става ясно и от заглавието, става дума за един от така наречените Шопенови концерти, които се случват всяка пролетна и лятна неделя в парк Лазиенки, около голямата статуя на пианиста. Добре известно е преклонението на поляците пред Шопен, така че и провеждането на тия събития хич не е неочаквано. Подходът, който са избрали обаче е изключително приятен и неформален – човек въобще няма усещането че се намира на някой от онези строги виенски класически концерти, по-скоро беше все едно са се събрали приятели на пикник, а и за да послушат малко музика, която се лее от поставено наблизо пиано. За капак, цялото събитие се случва около леко заблатено езерце, което допринася за лекото-мързеливо-уикендско настроение. Единствената разлика е, че липсва обичайната за подобни събития глъч, а разговорите, доколкото ги има, се водят полугласно, понеже всички уважават правото на хората наоколо да се наслаждават на музиката.
Друго адски приятно обстоятелство е, че специални места за сядане липсват, изключая околните пейки, които обаче са заети от по-възрастната част от слушателите. По тази причина, всеки се настанява където му намери за добре – кой на ръба на езерото, кой на късо окастрената и адски зелена трева (като мен самият), което спомага за свежата атмосфера.
За мен лично обаче най-интересно беше пъстрото разнообразие на събраните от събитието хора – обикновено, на посветените на тази музика събития човек би очаквал да види една смесица от сноби и истински ценители, по-често принадлежащи към по-улегналите откъм възраст групи. Тук нещата стоят по съвсем друг начин – Шопеновите концерти събират млади, стари, семейства, двойки, деца, хора облечени според модата, костюмирани, очевидно принадлежащи към всякакви стилове, та дори и неколцина метъли и пънкари. Всеки от тях пък беше зает със своето си нещо – влюбените се радваха на любовта си, родителите играеха с децата си, някои хора тихо дремеха на тревата, а други бяха притворили очи, потапяйки се в леещата се около тях музика.
А покрай това всичкото, една ужасно добра пианистка свиреше творби Шопен, всред един наистина хубав и топъл есенен ден.

Добави в Svejo

Настаняване в общежитието и първи контакти с еразмус света

Ето че, най-накрая дойде щастливото число 15-то и стана време да се местим от апартаманета на нашия любезен домакин в мястото, където ще прекараме следващите 10 месеца. А именно - улица Радомска, номер 11, още известна като студентско общежитие номер 6.

За наше щастие, общежитието се оказа в същия квартал, който бяхме изследвали последните няколко дни, а именно - Охота - жилищен квартал, доста тих и спокоен и същевременно на 30 минути пеша от центъра. Общежитието се намира на тиха малка уличка, в удобна близост до трамвайните спирки и с поне два големи магазина и няколко денонощни дюнерджийници наоколо :D

Та така, най-накрая, на 15-ти сутринта, опаковахме отново багажите и хайде пеша към Радомска. Вратата е със сензор и се отваря сама, само в т.нар. админситративни часове - когато е отворена за регистрация. През останалото време се влиза с индивидуална магнитна карта. Ключовете се държат при портиера, а с администрацията си общуваш за наеми, гости и интернет. Общежитието разполага с три перални помещения, стая за тенис на маса, сушилни, стая за телевизия, "тихи" стаи за учене, vending machines за кафе, закуски и напитки.

С Адриан сме в един си същи сегмент, но в съседние стаи - схемата е всяка стая да има по един чужденец и един поляк - най-вероятно за по-добро изучаване на езика. В нашия сегмент има три стаи, с обща баня и тоалетна и кухня. Като цяло е прилично оборудвано - котлони, термокана, микровълнова с печка, фризер и хладилник ( по един на всяка стая), също така всяка стая си има гардероб (с две отделения) и кухненски шкаф (пак така). Каквото ти липсва, може да се вземе от мазето - там има стая за различни принадлежности, които можеш да вземеш "на заем" за престоя си в общежитието. На заем също се взимат ютии и ключовете за различните стаи. Абе уредена работа :)

На 16-ти вечерта дойде и третия ни чужденец - Кевин, французин от Лил, също учещ политически науки. С него дойдоха и Зоуи (негова колежка от университета в Лил, също французойка) и Жаклин - румънка, с която все още не съм имал възможността да си говоря по-нашироко.

Набързо се събрахме някаква тайфа и излезнахме навън. Там срещнахме още Себастиян - франсе от Страсбург, пак политически науки и Гутие - от Рен, пак франсе и пак политически науки :D
Тъй че има мегдан да си упражнявам френския, а средата е перфектна за пилене на нервите на Адрианчо, който е известен със своята любов към френския език и французите.

Настанихме се в някаква пивница на Нови свят и запихме с бири. Кевин достойно отсрами французите и май ще си паснем добре с него - Лил била бирената столица на Франция, тъй че идва с добре тренировка :)

По-късно дойде менторката на Зоуи - Агата, полякиня, учеща журналистика тук във Варшава, а с нея дойдоха и Лейла и Марко (съответно то Черна Гора и Босня). По-рано се запознахме и с един турчин - Джан, тъй че ни липсват само сърбин и грък за да си направим едни мини Балкани :D

Започва да става интересно :)

To be continued ...

Добави в Svejo

Администрации, бумаги и ПИЦА

Последните няколко дни не бяха изпълнени с някакви съществени събития, нито грандиозни разходки, но това си беше наше решение. Времето е доста ... духовито, тъй че не е и за разходка в парка :)

Свършихме немалко неща откакто сме тук - дадохме разни бумаги в университетската администрация, успешно се справихме с плащане на пощенски запис в местна пощенска стнация, също така си извадихме персонализирани карти за градския транспорт. Неочаквано ни изникна един проблем - по някаква неясна причина, местния стандарт за снимки паспортен формат е полупрофил с ясно виждащо се ляво ухо ... Поради този интересен факт, нашите снимки не ставаха и трябваше да се сдобием с нови ...

Но нека караме подред - първи така наречения learning agreement, трябваше да му се удари подпис и печат в София, което се извършва от Деканата, после се носи в тукашния международен отдел и после пак се връща. Важно е да се пазят и бордовите карти и билетите за да усдостоверят, че си ходил в Полша :D Също така е важно да се подпише така наречения arrival protocol - да се каже официално, вече съм студент тук, а не на ваканция, моля пратете ми парички - много благодаря.

Говорейки за бумаги, откакто сме тук се сдобихме с доста магнитни, пластмасови и ламинирани тела, още известни като разни там карти -  ISIC card, Dormitory Card, Student Card, Public transport Card ... вече установих, защо в портмонето ми са предвидени толкова слотове за карти (до скоро си мислех, че са изгъзица - но вече не).

Да се върна на снимките ...
Разбира се, не ни се плащаха 40 злоти за да ни снимат в студио, за това решихме сами да се щракнем. В резултат на това ни отхвърлиха тамън три пъти :D Първи, Втори, и Трети. Разбира се с прогресия на качество, бради, и отегчение в погледа :D
Първо не харесаха цветенцата, после стената, после много им бил оражен фона ... Ама с оранжевото току виж се получи, защото де факто си отговаря на правилата за едноцветен фон, тъй че може да си гледат работата :Р

Както и да е:)
Като уредихме тези въпроси, решихме да се почерпим подобаващо с една италианска вечеря :) Намерихме готин италиански ресторант до общежитието (има няма две спирки пеша) и два дни подред си хапнахме прилично - първо пробвахме пастата - фетучини карбонара и ... нещо пикантно, на което му забравих името :D и разбира се .... pizza!

Доволно.

Добави в Svejo

Пространно изследване на полските бири, част 1

Едно от нещата, които неминуемо правят впечатление, когато човек опознава нова страна, независимо дали възнамерява да прекара в нея няколко години или пък няколко дни, са качествата и особеностите на местния алкохол. В моя случай (същото се отнася и до Калин, всъщност), този принцип важи най-вече по отношение на бирите, които неминуемо съпътстват всяко ядене и повечето приятелски разговори, протичащи след обедния час. По тази причина, двамата се хванахме да проведем един сериозен, трудоемък лабораторен експеримент: иначе казано, да се снабдим с възможно най-голямо разнообразие местна бира и да сравним нейните вкусови качества, въздействие и последствия (в някакъв момент сигурно ще се проведе такъв експеримент и в областта на небезизвестните полски водки, което обаче ще изисква по-сериозна подготовка на изследователския екип). Та, последните няколко вечери бяха посветени на усилени изследвания, а този пост обобщава първите резултати от проучването; най-вероятно ще има и продължение, при натрупването на повече емпиричен материал и наблюдения; трябва да уточня, че противно на очакванията се оказа, че полската пивоварна индустрия е силно разклонена и предлага много и различни продукти, чието изучаване ще отнеме още известно време.
Общите впечатления дотук сочат, че обичайната за нас лека, светла бира с алкохолно съдържание около 5% не е особено на почит тук; много по-често се срещат различни подсилени, тъмни, стаут или пък портър варианти, отколкото светли. Бирите като цяло са поне една идея (а понякога повечко) по-тежки, по-голямата част се отличават с плътен вкус и силен аромат, който нерядко включва умерена сладка нотка (което предвид обичта ми към кисели бири в началото беше малко шокиращо, но се свиква). Но стига общи приказки, нека мина към анализа на конкретния емпиричен материал.
Ще започна с голямото семейство на Ciehan (Цехан), понеже то покрива целия диапазон светло-тъмно, пък и именно с него сложихме началото на изследването. То включва цели шест разновидности, като впечатленията ми от тях са по-скоро смесени. В единия край на спектъра седи слабоалкохолната (едва 3,2%) Ciechan Miodowe, която към традиционната рецепта за бира добавя и ферментирал мед, а резултатът е сладникав и, очаквано, със силен меден аромат. Да си призная, хич не ми допадна, така и не можах да получа усещането, че пия бира. На второ място следва Ciechan Wyborne, или обикновената светла бира, от която не бях особено впечатлен; с нищо не се отличава вкусово, ако трябва да направя сравнение бих я съотнесъл към Каменица – неутрален вкус, с типичната за полските бири сладка нотка; тук – нищо интересно. Следваща по ред е Ciechan Mocne, която е подсилен вариант на светлата бира, с осезаемо повече алкохол. Вкусово е доста сходна с обикновената, изключая по-силния послевкус. В полето на тъмните, Ciechan предлага Stout, който пък е по-лек от това, което бих очаквал от тъмна бира, и отново в леко сладникава тоналност, и накрая Ciechan Porter, от който останах изключително очарован – силноалкохолна, мастиленочерна слабо газирана бира, с подчертан горчив вкус и аромат на кафе. Излишно е да споменавам, че пиенето на повече от литър не е особено препоръчително... Тук пропуснах и Ciechan Pszeniczne, който, както сочи името му, е пшеничен; интересното при него е, че, въпреки че вкусът му няма нищо общо с този на обичайното пшениченo, се е получила една доста вкусна, макар и нетипична бира. Единодушното мнение, до което достигнахме с Калин, е, че има вкус на боза, като аз бих добавил към това и лек привкус на банан; ако човек е фен на бозата, този тип Ciechan хич не е за изпускане. Като цяло, Ciechan предлага по нещо за всеки вкус, което е с прилично качество и в общи линии не е за изпускане.
Бирата, която срещам най-често е Warka, като тя идва в две разновидности – обикновена, която е сладиникава и доста лека, и Strong (която според мен е за предпочитане), при която сладкият вкус почти изчезва, за да отстъпи мястото на плътен, тежък вкус на хмел, който е сравним дори с някои от живите бири. Опитът с нея обаче сочи, че опиянява повечко отколкото би трябвало това да прави шестпроцентова бира; половин литър Warka Strong обаче е идеалната добавка към стабилен обяд или вечеря.
Пишейки този текст пък довършвам бутилка Lech, в която открих своята бира за всеки ден – тук липсва сладникавият вкус типичен за полските бири, като вместо него зарадван открих леко кисел, който в комбинация с ниското алкохолно съдържание – едва 5,2% и умерената газировка изглежда ще превърне Lech в местен заместител на моето любимо Пиринско.
Засега толкова – продължава продължава, а и в хладилника има доста изследователски материал, така че продължението ще дойде скоро.

Добави в Svejo

За капризите на времето

Напоследък четох една книжка, според която за да бъдеш истински англичанин, трябва неминуемо да започнеш всеки един разговор с размяна на няколко реплики за времето, и всеки път да споменеш колко ти допада то, независимо дали на главата ти в момента се изсипва градушка. С настоящия текст аз ще се направя малко на англичанин, отдавайки дължимото на варшавското време, с уговорката, че целият ми опит с него се основава на топлия и приветлив септември, докато все още не съм имал контакт със зимата, която обещава да е мразовита (но, както казват Старките, „winter is coming“, така че няма да се размина задълго).
Аз принципно не обръщам много внимание на времето, освен когато ми се бърка в плановете, или пък когато съм в планината и искам да стигна някъде жив. Тукашното време обаче е време със собствен, опърничав характер, и именно по тая причина си струва да се спомене и опише. Както вече казах, точната дума тук е опърничав, тъй като то не се подлага на никаква видима логика, прогноза, или пък метеорологичен закон. Иначе казано, прави каквото си ще, както си ще и когато си ще, без каквото и да било видимо предизвестие – в рамките на половинчасова разходка, човек може да стане свидетел на резкия преход между тихо, ясно и топло време, към бурен, буквално отнасящ вятър отново до пълно спокойствие и препичащо слънце. И, казвайки крайности, имам предвид наистина крайности – говорим за време, което в никакъв случай не представлява просто фон на нашите дейности, а е напълно в състояние да запълни всичките ни сетива и усещания – когато реши да се покаже слънце, то то опича по такъв един начин, че заслепява напълно очите и препича горния слой на кожата за дни наред; реши ли пък да задуха мощният вятър на полската равнина, всеки път човек има чувството, че ще го заподмята във въздуха и ще спре чак тогава, когато го запокити по средата на Висла. Абсолютно същото може да се каже и за температурите – тяхното движение не следва някаква обичайна дневна крива, ами се развива във всякакви посоки между сковаващ студ и приятна топлина.
Та, като цяло времето тук със сигурност е обстоятелство, което трябва да се има предвид, и съответно човек да нагажда своето поведение спрямо него; и въпреки това, струва ми се, няма как да се знае в кой точно момент то ще реши да се измени напълно, според собственото си неведомо желание.
Земя на крайности...

Добави в Svejo

Първи стъпки из Варшава

На летището ни стовариха с автобусче, през не-толкова-добре-изглеждащото входче с табелка „Не Шенген”, но не им се обидихме много.

Паспорт контрола беше бърз (макар че митничарката бая ми се зачуди на картата), а после и багажите дойдоха почти веднага. Самото летище беше много добре устроено и много лесно се ориентирахме. 

Излизайки през вратите, веднага забелязахме Кшищоф – нашият Ментор и мил домакин. Посрещна ни с усмивка и много сърдечно, и разбира се – на български език. Аз се опитах да му отговоря на полски с „Ден добри, Кшищоф, мило ми че познач на живо”  (за последното не съм сигурен дали е на полски) и той остана много очарован (или просто беше много мил).

От летището ни заведе на спирката на автобусите и билетомата – взехме си билетчета за три дни, но понеже сме кухи глави и не си извадихме ISIC карти, не се възползвахме от 50% намаление за студенти. Въпреки това, билета ни излезе 24 злоти или малко по-малко от 12 лева. 

Не е крайно зле, имайки впредвид, че е за всички линии на градския транспорт и че багажът не се таксува допълнително (приятен бонус). Самият публичен транспорт е хубав, спретнат и новичък :)

Взехме автобус 175 (май) и слезнахме на един парк (чието име няма да напиша, защото не знам как се чете), след което се прекачихме на още един автобус за една спирка и слезнахме на улица Битва Варшавский 1920г. (още не сме гугълнали каква е била тази битка), в квартал Охота, и след 5 минутки пеша, Кшищоф ни заведе във временната ни квартира, която той беше така мил да ни предостави. 

Апартаментчето е стая, хол и кухня, като аз веднага се настаних в стаичката, а за Адриан остана дивана на хола ^^

Навсякъде има книги и спомени, много е уютно. Имаше и книги от типа на „Говорите ли български?” и „Bulgaria – [insert polish words here]” . Винаги се учудвам когато някой проявява такъв сериозен интерес към нашата страна. Но пък след кратък разговор с Кшищоф ми стана ясно, че май всеки подценява собственото си и прекалено възвеличава чуждото (или поне така правим в източна Европа). 

Варшава ни порази с много зеленина, прави и широки пътища, чисти и широки тротоари и много подреденост и спретнатост, на която не сме свикнали. Въпреки това, Кшишек не споделяше нашето мнение и казваше, че България му харесва повече. Кшишек май е по-голям българин и от двама ни с Адриан …

След като стоварихме багажите, веднага тръгнахме на обиколка на квартала и града – Кшишек ни показа близките магазин, пазар и място за хапване, след което взехме трамвайчето към центъра. От нашата спирка минават 5 или 6 трамвая, като до центъра ходят два – 9 и 25. Самите трамваи са доста новички и доста бързо ускоряват. След по-малко от 20 мин бяхме в центъра и минавахме покрай тяхната централна гара (която е превърната в огромен бизнес парк с мол) и Дом култури – подаръкът за Полският народ от СССР (а ние си имаме НДК -_-).

Слезнахме на кръговото „Шарл де гол” и се отправихме по ул. Нови свят, която е като тяхната Витошка (или тяхното Пикадили, ако трябва да правя сравнение с тяхното Монополи ^^). Тук са повечето кафенета, ресторанти и вериги от типа на  Coffee Heaven, Costa и Starbucks.  Като фастфууд имаше Subway, а макдоналдс и KFC са по-скоро рядкост (видяхме по един ресторант и от двата при мола).

Все нагоре, все нагоре и стигнахме до Факултета по политически науки, площадът на Коперник с тяхната академия на науките, а малко по-нагоре и централния кампус на Варшавския университет. Разходихме се вътре и си набелязахме къде трябва да дойдем понеделник сутрин (трябва да се отчетем, че сме пристигнали пред Алма матер и да задвижим нещата по настаняването ни в общежитието).

Малко след университета започва Старо Место – царския дворец, крепостните стени, големите площади, малките уютни улички с безброй много капанчета, всичките големи църкви, президентството и прочее и прочее. Твърде много за възприемане на веднъж :) Бяхме огладнели, за това Кшишек ни заведе в една пирогарня, в която не съм сигурен какво ядохме, но се наядохме доволно, че даже и ни остана (взехме си за вкъщи).

Кшищоф ни се извини, че има да дописва дипломна работа, но ще се присъедини към нас другата седмица. Ние, разбира се го пуснахме да си върви и си довършихме разходката сами, че даже после си намерихме пътя обратно по тъмно :)

Бяхме изтощени, за това си легнахме сравнително рано и заспахме бързо.

Край на ден първи.

Добави в Svejo

Вместо въведение, или първи стъпки в новия свят

Определено очаквах по-голям културен шок. Не че дотук съм опознал каквото и да било, че да мога да се изкажа всъщност като как стоят нещата, обаче със сигурност мога да заявя, че, поне на пръв поглед всичко наоколо ми изглежда горе-долу като начина, по който би ми се щяло да изглежда София след десетина години. Страничен положителен аспект на тоя факт е, че няма да ми залипсва родната панелна атмосфера. Причината за това е проста – същият пейзаж на семейства, живеещи върху главите едни на други доминира и тукашната гледка; отделно от това, понеже в първите дни все още не битувам в общежитие, а в апартамент, който по скромната ми преценка се е запазил горе-долу в същия вид, в който е изглеждал преди двадесет и пет години, постоянно се сблъсквам с дребни елементи на ежедневието, които са познати единствено и само на обитателя на някоя от държавите от Източния блок и на никой друг... прочее, ако имах повечко време на разположение, на този апартамент бих му извършил едни много подробни разкопки, с идеята да видя какви други изненади от общото ни минало ще успея да намеря (дотук очевидните са кафе „Инка“, едни тенекиени фенерчета, които силно казано светят и типичните шперплатови мебели);но, все – важното в случая е, че в това отношение всичко е много родно и много познато.
Говорейки за атмосфера обаче, няма как да не отбележа, че при пътуването от жилищните райони на Варшава към центъра на града тя се изменя значително – централната част може най-добре, по моему, да бъде описана като смесица между красотата на малко австрийско градче или пък голям италиански град (второто по мнение на моя спътник) и модерната архитектура, която за мой ужас и тук бива разбирана като прозрачни грамади от метал и стъкло. Явно, това е неизбежен процес, който постепенно разяжда външността на всички европейски столици, и, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да свиквам и да се примирявам с него където и да отида. Радващото тук е, че в има няколко зони, където модерността все още не е нанесла своя удар, сградите са стари, а улиците са криви, наклонени и калдаръмени – точно както би трябвало да изглеждат в тристагодишен град (усещам, че основната част от свободното ми време ще бъде прекарано именно в тези части, имайки предвид и обстоятелството, че тук се наблюдават и известно количество приветливо изглеждащи кръчмички). Разходката из тези части доставя едно особено удоволствие – мястото е хем красиво, хем примамливо, хем простовато... за два дена го почувствах свое. Няма какво повече да се каже.
Като цяло, всичко е... голямо. Е, не е с размерите на Виена, град, който, имам чувството, е проектиран специално за да кара човек да се чувства като лилипут, но размерите са чувствително разширени спрямо това, което сме свикнали да виждаме в България; площадите са строени с размах, булевардите сигурно биха могли да поемат три пъти повече автомобили от тези, които в момента се движат по тях, С една дума, постига се една златна среда, в която хем се усеща една известна широта около врата, хем собствената личност не представлява малка точица на фона на околните колоси.
Що се отнася до хората наоколо, то те, като начало, са доста повече. На идване ме домързя да погледна в енциклопедията колко жители има Варшава, но съдейки по количеството хора, с които си делим въздуха в градския транспорт и по централните улици, техният брой на квадратен километър със сигурност е по-висок от този, на който съм привикнал. Иначе те са видимо усмихнати и щастливи, а и по-хомогенни – познатата пъстра етническа картинка тук е заместена от доминация на високи и руси хора с типично славянски черти.
Трябва да добавя, че пишейки този текст, по неизвестна никому причина слушам руски фолк-рок. Ако настоящите ми съседи разберат, най-вероятно ще ме подгонят с дълги и закривени кинжали. Както и да е, скоро сигурно ще напиша нещо повече от сравнение с познатата родна атмосфера. Засега, след два дена на полска земя – толкоз.

(Пък понеже това е дневник, тук на този етап ще пускам само текстове; снимките, които съпътстват описаните тук събития се намират на adriannikolov.tumblr.com и се появяват регулярно, заедно с текстовете)

Добави в Svejo

Ден 1. София - Варшава

Ето че най-накрая дойде и денят на заминаването ни. 

Брат ми имаше сватба, поради което нямаше как да ме закара или да ме изпрати, затова се сбогувахме вкъщи.

Полетът ни беше в 14.30, което означаваше, че 12.30 трябваше да сме там. За целта си поръчахме такси 91119 – една от любимите ми фирми.

Аз, тъй като бях с два куфара и един ръчен багаж, в чието тегло се съмнявах дали отговаря на изискванията на Авиокомпанията, се погрижих да съм там по – рано, за да мога да имам време за мерене, преразпределяне и каквото още друго изникне.

Не се разминахме и без емоции – бабата се разчувства на сбогуване, но от нея го очаквах, тя си е душичка.

По пътя с таксито взехме Алекс – първият ми изпращач :)

Пристигнахме порядъчно рано на летището и имаше за какво – трябваше да махна по 1-2 кила от всеки куфар, след което да ги опаковаме.

На сайта на авиокомпанията бях прочел, че срещу 50 евро може да си взема още един куфар – нещо, звучащо твърде добре за да е истина първоначално.

Така си беше – офертата важала само за САЩ и Канада, което ме остави с един куфар по-малко и доста „нали ти казах” от страна на баща ми =)

Е, ще пристигне по някой автобус другата седмица =)

Към 12.40 вече започнаха да идват другите изпращачи – появи се Адриански с техните и цялата класическа компания – Дани, Ани, Любо и Радка, както и Иренка.

С Адриански предния ден сключихме бас – с излитането на самолета – той отказва пушенето (на цигари, пури и каквото друго се пуши) , а аз – сладкото (включително захарта в кафето и чая и повечето безалкохолни напитки. Единствената позволена захар ми е от плодове, натурални сокове и тоник ^^)

Който пръв сдаде фронта ще трябва да смени драстично външния си имидж – аз да си махна брадата и бакенбардите, а той – да си пусне, като съответното състояние трябва да се поддържа една година. 

Пактът беше сключен пред свидетели и няма връщане назад. Към 13.00 ч. излезнахме навън за последната му цигара, а аз бях наоколо за да злорадствам ^^

Следваше сбогуването с цялата тумба, което слава богу не беше емоционално и драматично, което го направи по-леко :)

Следваха метал – детекторите, граничен контрол и хайде на самолета / с минимално закъснение и общо пет бебета на борда/.

Моделът беше Embraer 170, дълъг 30м, с максимална скорост 800 км/ч, доста елегантен на външен вид, а вътре – учудващо широк, с по две места от всяка страна, което автоматично го правеше фаворит в очите ми пред който и да е боинг ^^

Пътуването беше много леко, храната беше учудващо вкусна, а бебетата почти не врещяха. С изключение на една лека  турболенция при преминаването ни през един облак при кацането, полетът беше идеален :)

Мен ме преместиха отзад, а не до Адриански, за да бъде по-балансиран самолета при излитане, тъй като не беше пълен полета. При кацането хвърлихме поглед на Варшава отгоре – много зелена и много подредена :) Пилотът беше магьосник, защото едвам усетихме приземяването.

Вече бяхме във Варшава.

Добави в Svejo