Няколко думи за транспорта

На човека, комуто е чужда всяка форма на автомобилен транспорт, и, както в моя случай, дори не притежава какъвто и да било документ, който да му разрешава да управлява някакво МПС, неминуемо правят впечатление качеството, условията и особеностите на различните видове градски транспорт; понеже вече имам доста опит и наблюдения върху тях, смятам за подходящо да ги опиша.

Градският транспорт, поне доколкото мога да преценя дотук, е доста добре уреден, удобен и бърз. Набива се на очи фактът, че съветското недоразумение, наречено тролейбуси напълно отсъства от улиците на Варшава; така и не можах да разбера каква им е функцията на тези неща, осен да създават задръствания и да се чупят посред трафика. Както и да е, ради Бога, тук тези чудовища ги няма. Най-често ми се налага да ползвам трамвайната мрежа, която като че ли е обърнато най-много внимание, и съответно комбинирането на няколко трамвая е най-смисленият начин за достигане до повечето места. Като цяло, малко са местата, на които релсите не са отделени в собствено трасе, и съответно въобще не се пресичат с трафика, което пък позволява доста бързото движение на трамваите; и някои от тях се възползват от това доста добре. Трамваите са буквално всякакви – по една и съща линия понякога се движат машини на видима възраст 50-60 години (но затова пък добре поддържани и чисти) и такива с футуристичен вид (ниски, издължени, заоблени, изглеждат аха-да излетят нанякъде) които понякога развиват доста сериозни скорости. Всъщност, това е и едно от основните неща, които следва да се имат предвид – возейки се в местните трамваи, човек следва или да е седнал, или да се държи здраво, понеже иначе рискува счупен крайник или поне фрактура; ватманите имат навика да изцеждат докрай възможностите на превозните си средства, и ги ускоряват доста, сетне спират доста рязко (на третото падане се свиква). Това обаче не важи в час пик, когато трамваите са до такава степен претъпкани, че няма шанс да се падне в каквато и да било посока, дори и при силно желание. Автобусният транспорт лично аз предпочитам по-малко; изключая умиляващото усещане тук-таме да се натъкнеш на някой стар Икарус, който се разпада в почти такава степен, колкото и тези вкъщи, няма никакви видими преимущества, даже обратно; както се очаква, автобусите са доста зависими от задръстванията, които тук са доста често явление, и не е рядко да се отвиси и близо час до достигане на желаната дестинация. Въпрос на вкус. Метрото пък е идентично на нашето – един лъч, с малко повече станции от софийските (двадесетина, може би?), втори в строеж, добре познатите руски сини квадратни влакчета с кръгли фарове. Забелязал съм обаче, че то като цяло не е предпочитан транспорт тук – ползва се, но никога не е до такава степен пълно, че нововлизащият да се налага да употребява насилие, за да успее да си проправи път. В допълнение към трите форми на транспорт, има и разработена система на градска железница, която позволява прекосяването на града от единия му край до другия за около двадесет минути. Шапки долу, адски удобно е (нямаше как да не се сетя за мъдрите действия на милата софийска община, която премахна последната възможност и ние да си имаме същото).

Няма как да не вмъкна и няколко бележки за железопътния транспорт, който вече ползвах неколкократно; тук изненади общо взето няма. Сред влаковете, които пътуват на близки разстояния има новички, които развиват завидни скорости (приятно е да се возиш във влак с над 100км/ч и дори да не усещаш, че се движиш), когато стане дума за междуградските обаче се сблъскваме с добрите стари соц-влакчета, с които оперира и родното БДЖ. Дребната разлика – за нас, студентите, влаковете са безсрамно евтини, което ги превръща в най-добрия наличен транспорт, въпреки че в момента цяла Полша е в ремонт (идва Евро 2012, нали така) и трасетата са увеличени, понякога с много часове. 

Добави в Svejo

Птиците

... тук са едно доста странно явление, което напълно си заслужава отделен пост; с това ми становище се съгласяват единодушно всички колеги, които идват от далечни земи. По принцип, във всеки град ги има – ята от гълъби, свраки, гарги, кълвачи, врабчета и всякаква друга перната гад (въобще силно недолюбвам този тип градска фауна); до такава степен сме свикнали с тях, че ги считаме за част от градския пейзаж, и хич не ги забелязваме до момента, в който не прелетят на педя от лицата ни, или пък не оцапат изпраната днес риза с някоя от въздушните си атаки.
Това, което виждаме обикновено обаче не представлява абсолютно нищо, в сравнение с полското птиче население. То се отличава поне по два параграфа – първо, количествен: във въздуха постоянно могат да бъдат видени поне няколко екземпляра в полет, а на по-широките свободни места (от типа на площади, някои спирки на градския транспорт) се събират групи с численост, достойна за мексикански птичи пазар, и до такава степен покриват земята със остатъците си, че не е възможно да бъдат видени плочките отново. Спомням си веднъж, че около една старица в стария град, която беше направила крупната грешка да храни гълъбите, се беше събрал такъв брой пернати, че тя въобще не можеше да бъде вдяна през тяхното множество. Втората отличаваща ги характеристика са техните размери, които надхвърлят и най-смелите очаквания: птиците тук не са с размера на птици, а по-скоро на малки, оцелели от някоя от предишните епохи динозаври. И са поне толкова гладни. Пред една баничарница преди няколко дена засякохме врабче, което имаше трудности да лети, понеже се беше раздуло до размера и формата на мъжки юмрук, а пък шията му беше напълно изчезнала в тлъстина. Още по-плашещи са гарваните, които достигат, по моя преценка, докъм 40-45 сантиметра, и изглеждат напълно в състояние да нападнат човек, а ако са голям брой – да го надвият.
Имам си теория за причините, които са довели до тази птича мутация и доминация – по улиците на Варшава не съществува явлението улично куче, а скитащи котки за тези вече два месеца съм видял едва няколко. При отсъствието на тези фактори, всяко парченце храна, попаднало на улицата става плячка на пернатите, и оттам те могат спокойно да се размножават и да дебелеят. Разбира се, това е само теория, и не е доказана; независимо от това, в бъдеще нямам избор, освен да продължавам да се ужасявам от тези летящи чудовища...

Добави в Svejo

Краков, та Краков

Обикновено, когато някой поляк бъде запитан кое е мястото, което задължително трябва да бъде посетено от всеки един турист, отговорът, който дава в деветдесет процента от случаите е, че това е Краков (всъщност, Кракув, ама все таз). И, водени от тази повтаряна поне стотина пъти препоръка, миналата седмица, в началото на хубавата ваканция, оформена от всенародни полски празници, поехме натам, като нарочно по план си бяхме отделили почти четири дни, които би трябвало да ни бъдат достатъчни, за да разгледаме поне част от красотите на старата столица.
И наистина, в началото, когато се озовахме в града, изглеждаше наистина красив, интересен и прочее напълно заслужаващ си. Отдавам този факт най-вече на това, че пристигнахме там късно (тоест, в следобеда, обаче имайки предвид, че слънцето залязва към 4...), и първите си впечатления придобихме под светлината на луната и уличните лампи. И наистина, в тези моменти на деня огромният пазарен площад в центъра на стария град, обкръжен от високи, обилно осветени от жълтеникави прожектори сгради, е доста впечатляваща и, може да се каже, красива гледка. Като цяло, старата част, с нейните геометрично подредени, павирани с плочи улици, обитавани от доста гъста и пъстра тълпа от местни хора и всякакви туристи от четирите посоки на света, дом на неизброими кафенета, кръчмички и ресторанти има своя чар, и определено би допаднала на почитателя на континенталната архитектура от края на миналия (да се чете деветнадесети, все забравям, че сме в двадесет и първи) век, в който е издържана цялата стара част на Краков.
И така, градът има дух, има атмосфера; това не може да се отрече. Ииии... дотук. С удоволствие бих го избрал за едноседмична творческа отпуска, в която просто да се шматкам покрай Висла и да се наслаждавам на пирогите и греяната си бира (да, в Краков я правят мнооого добре). За туриста обаче, чиито крака дирят неизбродени пътища, а очите – невероятни гледки, това въобще не е подходящо място, еле пък за дълго време. По-подробната разходка и проучване, вече на слънчева светлина, установи, че освен описаният по-горе пазарен площад и улички, интерес представляват единствено замъкът Wawel, и най-вече неговата катедрала, а в катедралата пък най-вече кралската гробница, която съдържа останките на всякакви по-значими поляци, от първите им крале, през Адам Мицкевич и Шопен та до президента Качински; от замъка се разкрива и приятна панорама към реката. Другото, което, поне за мен, представлява интерес е старото еврейско гето, където все още се усеща натежалият дух на годините на Втората световна война, пък и винаги ще се намери някой, който да ти разкаже някоя история от онези времена. Освен тези двете неща, има и няколко музея на различни теми (в това число и на трамвайното дело), чиито експозиции, поне по моему, не са особено интересни.
От друга страна, Краков предлага доста приятни заведения, места за хапване, пийване, особено на традиционни неща, както и разнообразие от абсолютно всякакви сувенири, част от които са наистина интересни. И все пак, на четвъртия ден там (при положение, че целият трети беше посветен на Аушвиц) градът ни беше омръзнал напълно, та още сутринта се натоварихме на влака и се върнахме във Варшава, за да можем вечерта да се включим в честването на деня на мъртвите... за това обаче друг път. В заключение: Краков си струва да бъде посетен, но не за дълго, и със сигурност не заслужава славата на номер 1 туристическа дестинация в Полша. Лично мнение: крайбрежният Гданск е далеч по-интересен, по-красив и по-завладяващ; вбъдеще, когато посетим други градове из Полша ще направя и по-подробно сравнение.

Добави в Svejo

Аушвиц-Биркенау

Започвам този текст с уговорката, че въобще не съм сигурен, че съм в състояние да предам чувството, което оставя у човека посещението на това място. Както се вижда ясно от заглавието, става дума за концентрационния лагер Аушвиц – Биркенау, където бях преди няколко дена. За разлика от преди петдесет години, всички са наясно с истината, цифрите и данните – броят на жертвите, месеците на мъчения, методите, зверствата, нечовешките престъпления. По тая причина няма да ви занимавам с тези познати всекиму факти, а единствено със своето изживяване на това място.
Знаейки нещата, които изброих по-горе, човек очаква, че до някаква степен ще е подготвен. И наистина, в началото е точно така – когато автобусът от Oswięcim те докара до входа на лагера и направиш своите първи крачки във вътрешността му, имаш чувството, че се намираш пред паметник на една отминала епоха, и нищо повече. От гледна точка на туристическата атракция, няма и бог знае колко много за гледане – една влакова линия, стражевите кули, редиците реконструкции на дървените бараки, които са били дом на депортираните, руините на петте крематориума и запазената баня, през която са преминавали новопристигналите в лагера, телените огради и издигнатият впоследствие монумент на жертвите, няколко дълбоки водоема. И всичкото това на фона на сега обраслите в есенна шума разпръснати тук-там дървета и късата, изумрудено зелена трева. В наши дни, лагерът прилича по-скоро на голям, тих и спокоен парк със съвършена геометрична форма, в която любителите на по-дългите разходни биха могли да прекарват своите следобеди, непритеснявани от никого.
Това би било вярно, стига това място да не носеше своята история. Kогато човек се отдели встрани от туристическия поток, който се носи по главната алея, и зарее поглед измежду симетрично разположените комини, останали от някогашните дървени бараки, неизменно получава усещането, че се намира в гробище; в един момент, вместо комините, човек започва да вижда редици от гробове. Единственото, което нарушава тишината е вятърът, който вее неестествено зелената трева и клоните на дърветата на малката горичка, където някога пристигналите в лагера са очаквали своята съдба. След като отмине бараките, тук-там човек забелязвам къде малки, къде по-големи езерца; в тях някога са изсипвали прахът от крематориумите. За да бъде земята наоколо по-добре наторена, казват гидовете. По-добре наторена... Тези съвсем невинни, почти локвички, съдържат останките на хиляди човешки същества. Сетне се стига до купчини тухли и основи на сграда с няколко помещения; тук надписът ни съобщава, че предните помещения са били газови камери, а пък задните – пещи, в които са изгаряли труповете на жертвите. Просто мястото, на което са били избивани, ежедневно, хиляди души. На места се виждат оставени в памет на жертвите цветя, свещи или пък камъни с изписани върху тях имена. Изведнъж, тези, за които досега си мислил просто като за жертви, придобиват личност, престават да бъдат просто бройка... не съм сигурен, че е възможно човек да си представи мащаба на случвалото се на това място.
Колкото по-дълго продължават престоят и разходката на това място, толкова по-тягостно чувство обзема вътрешността на човека (не мога да гарантирам за другите, но за мен беше така); накрая остава само усещането за безтегловност от нечовешкото спокойствие, съпътствано от неописуема тежест. Загубих всякаква воля да говоря за каквото и да било, още по-малко пък да разсъждавам. Лагерът чисто и просто е пропит със смърт, с трагедия; дори близо седемдесет години след последното извършено в него убийство, тук във въздуха виси една особена тежест, сякаш духовете на избитите тук все още витаят над зеленото поле, отправящи своето нямо обвинение към своите убийци, и към всеки друг, пристъпил границите на тяхното лобно място. Като си зачитам на горе текста, всъщност май речникът ми не разполага с други думи, с които да опише това чувството освен тежест и смърт....
Не гарантирам, че всеки посетил Аушвиц-Биркенау ще изпита същото, което изпитах аз, и със сигурност не го препоръчвам на никого, освен на този, който иска да изпита себе си, пресичайки сянката на едно гигантско престъпление. Но пък някои от посетителите се качваха на автобусите си с усмивки и отпрашваха към следващия обект от програмата си незасегнати и нехаещи...тяхна работа.

Добави в Svejo

Malbork

Предишният уикенд беше време за пътувания ...

Имах самолетен билет от Гданск до Единбург за 27-ми Октомври - Четвъртък, но имах планове за преди това =)

Крайно време беше да се посети щаб квартиратата на Тевтонските рицари - поименно днешен Малборк, преди - Мариенбург - кръстен на матрона на ордена - Дева Мария.

Градът се намира в северната част на днешна Полша, в района на някогашната Прусия и само на 50км от град Гданск - моята крайна дестинация.

Тъй като студентите в Полша се ползват с 51% намаление от цената за тукашната държавна железница и публични автобусни линии, се възползвах за пореден път от тънките цени, които предлагат. За жалост, цяла Полша е в ремонт заради идващото Евро 2012, тъй че по какъвто и начин човек да пътува, няма как това не повлияе на времето на пътуването.

Принципно разстоянието от Варшава до Гданск отнема към 4 часа. Настоящите инфраструктурни условия, обаче удължават пътя до 8 часа и половина. Имайки предвид, че нашето БДЖ не се движи с по-добро темпо, а цените са толкова приемливи, няма никакъв смисъл да се оплаквам =)

Взех нощният влак в Сряда срещу Четвъртък - гаранция, че влакът ще е доста празен и ще има къде човек да се опъне дори и във втора класа. Влакът, който взех беше до Гданск, тъй като нямаше подходящ такъв до Малборк - имах много тънко разчетена програма, към която трябваше да се придържам ако исках да си хвана самолета за Единбург. Макар така да си удължавах пътя с още 150 км, а именно Варшава - Гданск - Малборк - Гданск вместо Варшава - Малборк - Гданск, времето и обстоятелствата не ми позволяваха да съм твърде предирчив, особено ако исках да се размина с пари за спане в някой хостел =)

Варшава - Гданск струваше 30 злоти, а отиване и връщане до Малборк - 10 злоти. Като се тегли чертата - за 20 лева изминах над 500 км :)

Но стига тънки сметки - хайде по същество.

Влакът ме стовари в Малборк в 9.30 местно време. Още със стъпването си на перона изживях малък шок - гарата и тук беше в ремонт, но доста по-сериозен от това, на което бях свикнал, и смея да кажа, че първият ми досег с града не беше от най-приятните. След като си намерих пътя до изхода (заобикаляйки гарата по малки улички), бях посрещнат от сиво небе, мъгла и огромна фабрика бълваща облаци дим - не най-доброто посрещане на туристи.

Също така липсваше бюро за информация, така че ми се наложи да използвам разваления си полски да се ориентирам как да стигна до замъка. Нямаше автобус до там, но пък намерих карта, според която той беше сравнително близо. Трябваше да се отиде пеша, което не беше проблем, стига да не трябваше да пресичам самата магистрала за да стигна до центъра ...


Като изключим тези две малко неприятни подробности, Малборк беше всичко, което очаквах, след като веднъж наближих до замъка :

Тази огромна тухлена крепост е била дом на над 3000 тевтонски рицари през 16в. Изграждан е на етапи, като има външен и вътрешен замък, параклис, сух окоп, спускащи се врати и всичко друго, което човек може да очаква от един късносредновековен замък :)

Входът беше 20 злоти, с включен аудио-гид - айпод с вградени снимки и аудио записи на елементи от замъка, заедно с ръководство и карта на замъка - така човек може да се разхожда сам, без да се тътри като част от грамадна група туристи и да види всичко, което душа му желае.
Помещенията включваха, параклис, изба, кухня, трапезария, хазна, спални помещения и дори тоалетна /особено важна за хигиената по онова време/.

За жалост два часа и половина не бяха достатъчни за да може да се оцени и разгледа всичко подобаващо, за това си обещавам да отида там отново на пролет :)

Още снимки може да се видят тук

Приключението завърши доста стресиращо - оказа се, че съм си взел билет за влак, който тръгва едва на другия ден, което значително ми повиши адреналина, тъй като трябваше да гоня самолет, а пътят ми наобратно се удължи с повече от час.

За щастие си бях предвидил допълнително време и успях тъкмо нареме :)

Next stop ... Edinburgh.

Добави в Svejo

Хаос в пералнята

С поне месец закъснение, но все пак ...

Човек дори добре да живее … му се налага да пусне първата си пералня.

Това особено добре се усеща като си студент на общежитие и ползваш обществена такава. Онези зверове в подземията, които гълтат жетони и чорапи на поразия и винаги, когато се наканиш да пуснеш една торба дрехи няма свободен ключ …

Макар и с малко закъснение мисля, че е редно да се отдели внимание на този мистичен аспект на студентския живот и перипетиите и несгодите, които го спохождат.

Първият ни сблъсък със зверовете от подземието дойде към края на първия месец, когато започнаха да се поизчерпват чистите дрехи, а ежедневната униформа започва да намирисва повече отколкото се трае ;D

В нашата чест в началото на учебната година увеличиха жетончето от 6 на 7 злоти – демек 3 лева и 50 стотинки на пералня. Чичко гугъл като го запитах ми каза, че трябва да отделям бяло от цветно, черно отделно, отделно фини дрехи и отделно кърпи. Ако трябва да се прави в един ден това възлиза на 30 злоти, 4 часа пералня и още 4 часа сушилня. Поне сушилнята е безплатна.

Поради тези непреодолими фактори, установихме план за действие – тъй като жетона се пуска веднъж, по-добре да напълним пералнята колкото може по-добре. Направихме организация на труда и поделихме разходите и хайде с торбите надолу. Алфа експериментът се оказа полу-успешен. Пералнята си свърши работата, но глътна един жетон в повече и не щеше да се отвори след това, та опряхме до техниците … След това пък сушилнята отказа да се пусне за повече от 30 минути и дрехите така и не изсъхнаха … парното още не беше включено, тъй че потърсихме стая, в която да ги сложим да изсъхнат естествено, което им отне … 3 дни.

Във въпросната стая намерихме още една алтернатива на големите платени чудовище, наречена … полу-автоматична пералня. Демек пълниш и изцеждаш водата ръчно, като има  няколко режима – въртене, нагряване и нагряване и въртене. Имаше и таймер колко време да се въртят. Както установихме по-късно, обаче , трябва да се навърташ наоколо, иначе има опасност водата да кипне :D

Слава богу нямаше съсипани дрехи, но ако случайно заслабнем докато сме тук, знаем как да си стесним ризите :D

Следваща точка … гладене. Май ще трябва да си потърся наръчник …

Добави в Svejo

До Гданск и назад

Започва път от моя праг... иначе казано, решихме, че е крайно време да видим как изглежда Полша и извън столицата. Противно на обичайния избор, според който Краков е първата дестинация на всеки, озовал се в Полша, ние се насочихме на север,и по-точно – към Гданск; за тези, които не знаят, това е сравнително малък, но затова пък много красив град, разположен там, където Висла се влива в Балтийско море; в миналото неговото население е било предимно пруско, а до Втората световна война е известен като Danzig.
Както повелява студентската традиция, събрахме компания от десетина души и се натоварихме на нощния влак, който ни носи в северна посока близо осем часа. Що се отнася до самите влакове, аз лично нямах много по-различно усещане от пътуването с родното БДЖ – пътническите влакове (бързите са друга история – за тях по-късно) използват същите овехтели вагони и локомотиви, които имам чувството, че се намират в огромно изобилие в целия бивш Източен блок. Разликата може би тук идва най-вече от това, че купетата като че ли са по-чисти и по-добре отоплени – както и да е, пътува се удобно дори и за дълго време. Първите слънчеви лъчи на следващия ден ни завариха на централната гара на Гданск, която представлява доста интересна островърха сграда от червени тухли, снабдена с няколко кули (което се отнася и за повечето други в историческата част на града). Кратка разходка ни отведе в избрания от нас скромен, спретнат и чист хостел; час по-късно се отправихме към центъра на града за първата обиколка. Първото впечатление, което човек придобива, когато влезе в централната част на Гданск е по-скоро като от стар немски град, а не толкова полски; тук-таме се забелязват дори образци на типично скандинавска архитектура. Като цяло – тук доминират червените тухли, ярко боядисаните във всички цветове на дъгата фасади и острите върхове; въобще, на човека от юга в първия момент се струва, че е попаднал в град, който се състои най-вече от дворци. Хич не е неочаквано, че най-красивите сгради и тук са посветени богу – така например, най-висока в града е катедралата св. Мария, от чиято кула се разкрива спираща дъха гледка над целия град, която си струва отвсякъде изкачването на 500-те тесни стъпала до върха ѝ. Несъмнено най-красивата част на града е там, където Висла се влива в морето, и оформя широк плавателен канал, кръстосван от кораби и лодчици, обитаван най-вече от местните рибари, но също така и дом на двадесетина малки кръчмички и хотели, скрити между закотвените съдове от всякакъв размер и предназначение, които формират един неповторим колорит; като цяло, това е мястото, на което човек може да стои с часове и просто да наблюдава развиващия се около него живот и движение. Човек остава с усещането, че се разхожда в град, замръзнал поне за стотина години във времето; за мен лично това е дълбоко приятно усещане, което само тази атмосфера може да предаде.
И все пак, това, което оформя лика на един крайбрежен град е, очаквано, морето, и по тази причина вторият ден ни отведе в Сопот (съмнително съвпадение!), на запад от стария град, където се намира и най-красивият плаж в околността. Балтийско море, поне в тази ми част доста се различава от това, което сме свикнали да виждаме; като цяло изглежда доста спокойно море, като най-странната му особеност е, че е лишено от това, което сме свикнали да наричаме „мирис на море“; иначе казано, човек осъзнава, че се намира до морето чак тогава, когато го види. На същото място има изграден дълъг и широк кей, по който се разхожда един доста значителен брой хора. Оттам пък се разкрива красива гледка към безбрежната синя шир, нарушавана тук-там от някоя яхта или пък по-голям кораб. Това пък е подходящото място, на което бих прекарал спокоен следобед с книга в ръка. Инак, интересен факт е, че тук в морето близо до сушата плуват и множество птици, които обикновено сме свикнали да виждаме в сладки води, например гъски и лебеди, което оформя една нетипична картина.
На третия ден се наложи да променим изцяло плановете си, понеже се оказа, че във вече започналия зимен сезон замъкът Малборк е отворен за посещения в един доста кратък отрязък от денонощието, което направи отбиването през него по обратния път безпредметно; по тази причина, решихме вместо оттам да минем през Торун, родното място на Миколай Коперник. По стечение на обстоятелствата, на гарата в Гданск двама от своите спътници, в това число и колегата, които за щастие благополучно се добраха до Варшава същия ден. Пътят до Торун пък се оказа толкова дълъг, че пристигнахме там чак когато слънцето беше залязло, а понеже трябваше да гоним връзката със следващия влак, имахме време само за кратка разходка на лунна светлина, която потвърди, че градът си струва доста по-дълъг престой, понеже изглежда дори по-автентичен и замръзнал във времето от Гданск; в краткия престой тук обаче се включва и вечерята в една много приятна малка пирогарня, където се насладих на най-добрите пироги с месо, които съм опитвал през живота си.
На обратния път към Варшава пък се възползвахме от услугите на експресните влакове, които са на едно съвсем друго равнище откъм скорост, интериор, чистота, удобство, персонал, услуги... модерна работа. В заключение – дестинацията се препоръчва горещо, тук може да се види една доста по-автентична Полша от тази, която е видна в столицата, в комбинация с едно непознато и интересно море.

Добави в Svejo