Lingua Polska vol.1

Когато човек се установява в нова държава, част от основния шок е посаждането в абсолютно различна езикова среда. Именно по тази причина, понеже преди да дойда тук си нямах никакво понятие от полски, изключая факта, че имат хубавия навик да изграждат езикочупещи струпвания от съгласни, а пък напоследък ми се налага хем да го уча, хем да ползвам отвреме-навреме наученото, понеже изглежда една голяма част от поляците считат за излишно да говорят какъвто и да било друг език, се чувствам длъжен да споделя първите си и със сигурност не окончателни впечатления от него.
Ще започна с очевидното – да, за нетренираното ухо на първо чуване полската реч звучи като случайно изсипана купчина консонанти, тук-там изпъстрени с някоя гласна, която обаче много-много не помага за разбирането на цялостния смисъл. Като цяло, дори и за човек, говорещ славянски език на първо време шансът за разбиране на каквото и да било е нулев, понеже познатите думи и конструкции са изменени до неузнаваемост, а и има множество, които хич си нямат аналог. За тоталната обърквация спомага и фактът, че езикът е синтетичен, иначе казано запазил е една доволно разклонена падежна система, с малките спомагателни думички се слагат тук-там за цвят, но не са особено полезни.
Инак, нещото звучи като смесица между руски и южнославянски език, като със сигурност е по-мек от това, с което сме свикнали да чуваме и по-твърд от руската реч. Имат обаче изключителна склонност към шипящи и съскащи звуци, която като че ли формира и основното впечатление, което оставя езика. Веднъж свикнал обаче с тия обстоятелства и помолил учтиво поляка срещу него да говори бавно и ясно (защото много ги бива да говорят бързо и замазано), човекът от нашата езикова група няма да има проблем с улавянето на по-голямата част от лексиката – с някои изключения, които представляват или изключително странни думи, останали от някаква много отдавнашна фаза на езика и нямат никакъв аналог където и да било – и към тези, за нещастие спадат и имената на месеците от годината. Друг забавен местен навик е да се създават местни алтернативи на нови, международни думи и да използват най-вече тях, което е доста объркващо на моменти.
Изключително приятен намирам обаче начинът, по който се структурира речта: иначе казано, полският е един страшно учтив език; рядко се среща изречение, което да не включва „моля“, „извинете“, а обичайните обръщения звучат като „дали господинът би бил така добър да...“ и „дали госпожата би желала...“; това в съвършено нормални, ежедневни ситуации. Този факт на мен лично ми доставя сериозна доза удоволствие; причина за това е може би естествената ми наклонност да използвам максимално учтива реч, за което полският ми предоставя всички необходими инструменти.
Засега – толкова. Нека се има предвид обаче, че сблъсъкът с полския език е едва в своето начало, така че е доста вероятно да има още доста постове по тази тема.

Добави в Svejo

Шопенови концерти

Който ме познава, знае, че въпреки че се прекланям пред красотата и сложността на класическата музика, никога не съм ѝ бил особен поклонник. Днес обаче се случи така, че присъствах на едно събитие, което, въпреки че е центрирано около класическата музика, ми донесе дълбоко приятно настроение, лекота на душата и съвършено разпускане в неделното утро.
Както става ясно и от заглавието, става дума за един от така наречените Шопенови концерти, които се случват всяка пролетна и лятна неделя в парк Лазиенки, около голямата статуя на пианиста. Добре известно е преклонението на поляците пред Шопен, така че и провеждането на тия събития хич не е неочаквано. Подходът, който са избрали обаче е изключително приятен и неформален – човек въобще няма усещането че се намира на някой от онези строги виенски класически концерти, по-скоро беше все едно са се събрали приятели на пикник, а и за да послушат малко музика, която се лее от поставено наблизо пиано. За капак, цялото събитие се случва около леко заблатено езерце, което допринася за лекото-мързеливо-уикендско настроение. Единствената разлика е, че липсва обичайната за подобни събития глъч, а разговорите, доколкото ги има, се водят полугласно, понеже всички уважават правото на хората наоколо да се наслаждават на музиката.
Друго адски приятно обстоятелство е, че специални места за сядане липсват, изключая околните пейки, които обаче са заети от по-възрастната част от слушателите. По тази причина, всеки се настанява където му намери за добре – кой на ръба на езерото, кой на късо окастрената и адски зелена трева (като мен самият), което спомага за свежата атмосфера.
За мен лично обаче най-интересно беше пъстрото разнообразие на събраните от събитието хора – обикновено, на посветените на тази музика събития човек би очаквал да види една смесица от сноби и истински ценители, по-често принадлежащи към по-улегналите откъм възраст групи. Тук нещата стоят по съвсем друг начин – Шопеновите концерти събират млади, стари, семейства, двойки, деца, хора облечени според модата, костюмирани, очевидно принадлежащи към всякакви стилове, та дори и неколцина метъли и пънкари. Всеки от тях пък беше зает със своето си нещо – влюбените се радваха на любовта си, родителите играеха с децата си, някои хора тихо дремеха на тревата, а други бяха притворили очи, потапяйки се в леещата се около тях музика.
А покрай това всичкото, една ужасно добра пианистка свиреше творби Шопен, всред един наистина хубав и топъл есенен ден.

Добави в Svejo

Настаняване в общежитието и първи контакти с еразмус света

Ето че, най-накрая дойде щастливото число 15-то и стана време да се местим от апартаманета на нашия любезен домакин в мястото, където ще прекараме следващите 10 месеца. А именно - улица Радомска, номер 11, още известна като студентско общежитие номер 6.

За наше щастие, общежитието се оказа в същия квартал, който бяхме изследвали последните няколко дни, а именно - Охота - жилищен квартал, доста тих и спокоен и същевременно на 30 минути пеша от центъра. Общежитието се намира на тиха малка уличка, в удобна близост до трамвайните спирки и с поне два големи магазина и няколко денонощни дюнерджийници наоколо :D

Та така, най-накрая, на 15-ти сутринта, опаковахме отново багажите и хайде пеша към Радомска. Вратата е със сензор и се отваря сама, само в т.нар. админситративни часове - когато е отворена за регистрация. През останалото време се влиза с индивидуална магнитна карта. Ключовете се държат при портиера, а с администрацията си общуваш за наеми, гости и интернет. Общежитието разполага с три перални помещения, стая за тенис на маса, сушилни, стая за телевизия, "тихи" стаи за учене, vending machines за кафе, закуски и напитки.

С Адриан сме в един си същи сегмент, но в съседние стаи - схемата е всяка стая да има по един чужденец и един поляк - най-вероятно за по-добро изучаване на езика. В нашия сегмент има три стаи, с обща баня и тоалетна и кухня. Като цяло е прилично оборудвано - котлони, термокана, микровълнова с печка, фризер и хладилник ( по един на всяка стая), също така всяка стая си има гардероб (с две отделения) и кухненски шкаф (пак така). Каквото ти липсва, може да се вземе от мазето - там има стая за различни принадлежности, които можеш да вземеш "на заем" за престоя си в общежитието. На заем също се взимат ютии и ключовете за различните стаи. Абе уредена работа :)

На 16-ти вечерта дойде и третия ни чужденец - Кевин, французин от Лил, също учещ политически науки. С него дойдоха и Зоуи (негова колежка от университета в Лил, също французойка) и Жаклин - румънка, с която все още не съм имал възможността да си говоря по-нашироко.

Набързо се събрахме някаква тайфа и излезнахме навън. Там срещнахме още Себастиян - франсе от Страсбург, пак политически науки и Гутие - от Рен, пак франсе и пак политически науки :D
Тъй че има мегдан да си упражнявам френския, а средата е перфектна за пилене на нервите на Адрианчо, който е известен със своята любов към френския език и французите.

Настанихме се в някаква пивница на Нови свят и запихме с бири. Кевин достойно отсрами французите и май ще си паснем добре с него - Лил била бирената столица на Франция, тъй че идва с добре тренировка :)

По-късно дойде менторката на Зоуи - Агата, полякиня, учеща журналистика тук във Варшава, а с нея дойдоха и Лейла и Марко (съответно то Черна Гора и Босня). По-рано се запознахме и с един турчин - Джан, тъй че ни липсват само сърбин и грък за да си направим едни мини Балкани :D

Започва да става интересно :)

To be continued ...

Добави в Svejo

Администрации, бумаги и ПИЦА

Последните няколко дни не бяха изпълнени с някакви съществени събития, нито грандиозни разходки, но това си беше наше решение. Времето е доста ... духовито, тъй че не е и за разходка в парка :)

Свършихме немалко неща откакто сме тук - дадохме разни бумаги в университетската администрация, успешно се справихме с плащане на пощенски запис в местна пощенска стнация, също така си извадихме персонализирани карти за градския транспорт. Неочаквано ни изникна един проблем - по някаква неясна причина, местния стандарт за снимки паспортен формат е полупрофил с ясно виждащо се ляво ухо ... Поради този интересен факт, нашите снимки не ставаха и трябваше да се сдобием с нови ...

Но нека караме подред - първи така наречения learning agreement, трябваше да му се удари подпис и печат в София, което се извършва от Деканата, после се носи в тукашния международен отдел и после пак се връща. Важно е да се пазят и бордовите карти и билетите за да усдостоверят, че си ходил в Полша :D Също така е важно да се подпише така наречения arrival protocol - да се каже официално, вече съм студент тук, а не на ваканция, моля пратете ми парички - много благодаря.

Говорейки за бумаги, откакто сме тук се сдобихме с доста магнитни, пластмасови и ламинирани тела, още известни като разни там карти -  ISIC card, Dormitory Card, Student Card, Public transport Card ... вече установих, защо в портмонето ми са предвидени толкова слотове за карти (до скоро си мислех, че са изгъзица - но вече не).

Да се върна на снимките ...
Разбира се, не ни се плащаха 40 злоти за да ни снимат в студио, за това решихме сами да се щракнем. В резултат на това ни отхвърлиха тамън три пъти :D Първи, Втори, и Трети. Разбира се с прогресия на качество, бради, и отегчение в погледа :D
Първо не харесаха цветенцата, после стената, после много им бил оражен фона ... Ама с оранжевото току виж се получи, защото де факто си отговаря на правилата за едноцветен фон, тъй че може да си гледат работата :Р

Както и да е:)
Като уредихме тези въпроси, решихме да се почерпим подобаващо с една италианска вечеря :) Намерихме готин италиански ресторант до общежитието (има няма две спирки пеша) и два дни подред си хапнахме прилично - първо пробвахме пастата - фетучини карбонара и ... нещо пикантно, на което му забравих името :D и разбира се .... pizza!

Доволно.

Добави в Svejo

Пространно изследване на полските бири, част 1

Едно от нещата, които неминуемо правят впечатление, когато човек опознава нова страна, независимо дали възнамерява да прекара в нея няколко години или пък няколко дни, са качествата и особеностите на местния алкохол. В моя случай (същото се отнася и до Калин, всъщност), този принцип важи най-вече по отношение на бирите, които неминуемо съпътстват всяко ядене и повечето приятелски разговори, протичащи след обедния час. По тази причина, двамата се хванахме да проведем един сериозен, трудоемък лабораторен експеримент: иначе казано, да се снабдим с възможно най-голямо разнообразие местна бира и да сравним нейните вкусови качества, въздействие и последствия (в някакъв момент сигурно ще се проведе такъв експеримент и в областта на небезизвестните полски водки, което обаче ще изисква по-сериозна подготовка на изследователския екип). Та, последните няколко вечери бяха посветени на усилени изследвания, а този пост обобщава първите резултати от проучването; най-вероятно ще има и продължение, при натрупването на повече емпиричен материал и наблюдения; трябва да уточня, че противно на очакванията се оказа, че полската пивоварна индустрия е силно разклонена и предлага много и различни продукти, чието изучаване ще отнеме още известно време.
Общите впечатления дотук сочат, че обичайната за нас лека, светла бира с алкохолно съдържание около 5% не е особено на почит тук; много по-често се срещат различни подсилени, тъмни, стаут или пък портър варианти, отколкото светли. Бирите като цяло са поне една идея (а понякога повечко) по-тежки, по-голямата част се отличават с плътен вкус и силен аромат, който нерядко включва умерена сладка нотка (което предвид обичта ми към кисели бири в началото беше малко шокиращо, но се свиква). Но стига общи приказки, нека мина към анализа на конкретния емпиричен материал.
Ще започна с голямото семейство на Ciehan (Цехан), понеже то покрива целия диапазон светло-тъмно, пък и именно с него сложихме началото на изследването. То включва цели шест разновидности, като впечатленията ми от тях са по-скоро смесени. В единия край на спектъра седи слабоалкохолната (едва 3,2%) Ciechan Miodowe, която към традиционната рецепта за бира добавя и ферментирал мед, а резултатът е сладникав и, очаквано, със силен меден аромат. Да си призная, хич не ми допадна, така и не можах да получа усещането, че пия бира. На второ място следва Ciechan Wyborne, или обикновената светла бира, от която не бях особено впечатлен; с нищо не се отличава вкусово, ако трябва да направя сравнение бих я съотнесъл към Каменица – неутрален вкус, с типичната за полските бири сладка нотка; тук – нищо интересно. Следваща по ред е Ciechan Mocne, която е подсилен вариант на светлата бира, с осезаемо повече алкохол. Вкусово е доста сходна с обикновената, изключая по-силния послевкус. В полето на тъмните, Ciechan предлага Stout, който пък е по-лек от това, което бих очаквал от тъмна бира, и отново в леко сладникава тоналност, и накрая Ciechan Porter, от който останах изключително очарован – силноалкохолна, мастиленочерна слабо газирана бира, с подчертан горчив вкус и аромат на кафе. Излишно е да споменавам, че пиенето на повече от литър не е особено препоръчително... Тук пропуснах и Ciechan Pszeniczne, който, както сочи името му, е пшеничен; интересното при него е, че, въпреки че вкусът му няма нищо общо с този на обичайното пшениченo, се е получила една доста вкусна, макар и нетипична бира. Единодушното мнение, до което достигнахме с Калин, е, че има вкус на боза, като аз бих добавил към това и лек привкус на банан; ако човек е фен на бозата, този тип Ciechan хич не е за изпускане. Като цяло, Ciechan предлага по нещо за всеки вкус, което е с прилично качество и в общи линии не е за изпускане.
Бирата, която срещам най-често е Warka, като тя идва в две разновидности – обикновена, която е сладиникава и доста лека, и Strong (която според мен е за предпочитане), при която сладкият вкус почти изчезва, за да отстъпи мястото на плътен, тежък вкус на хмел, който е сравним дори с някои от живите бири. Опитът с нея обаче сочи, че опиянява повечко отколкото би трябвало това да прави шестпроцентова бира; половин литър Warka Strong обаче е идеалната добавка към стабилен обяд или вечеря.
Пишейки този текст пък довършвам бутилка Lech, в която открих своята бира за всеки ден – тук липсва сладникавият вкус типичен за полските бири, като вместо него зарадван открих леко кисел, който в комбинация с ниското алкохолно съдържание – едва 5,2% и умерената газировка изглежда ще превърне Lech в местен заместител на моето любимо Пиринско.
Засега толкова – продължава продължава, а и в хладилника има доста изследователски материал, така че продължението ще дойде скоро.

Добави в Svejo

За капризите на времето

Напоследък четох една книжка, според която за да бъдеш истински англичанин, трябва неминуемо да започнеш всеки един разговор с размяна на няколко реплики за времето, и всеки път да споменеш колко ти допада то, независимо дали на главата ти в момента се изсипва градушка. С настоящия текст аз ще се направя малко на англичанин, отдавайки дължимото на варшавското време, с уговорката, че целият ми опит с него се основава на топлия и приветлив септември, докато все още не съм имал контакт със зимата, която обещава да е мразовита (но, както казват Старките, „winter is coming“, така че няма да се размина задълго).
Аз принципно не обръщам много внимание на времето, освен когато ми се бърка в плановете, или пък когато съм в планината и искам да стигна някъде жив. Тукашното време обаче е време със собствен, опърничав характер, и именно по тая причина си струва да се спомене и опише. Както вече казах, точната дума тук е опърничав, тъй като то не се подлага на никаква видима логика, прогноза, или пък метеорологичен закон. Иначе казано, прави каквото си ще, както си ще и когато си ще, без каквото и да било видимо предизвестие – в рамките на половинчасова разходка, човек може да стане свидетел на резкия преход между тихо, ясно и топло време, към бурен, буквално отнасящ вятър отново до пълно спокойствие и препичащо слънце. И, казвайки крайности, имам предвид наистина крайности – говорим за време, което в никакъв случай не представлява просто фон на нашите дейности, а е напълно в състояние да запълни всичките ни сетива и усещания – когато реши да се покаже слънце, то то опича по такъв един начин, че заслепява напълно очите и препича горния слой на кожата за дни наред; реши ли пък да задуха мощният вятър на полската равнина, всеки път човек има чувството, че ще го заподмята във въздуха и ще спре чак тогава, когато го запокити по средата на Висла. Абсолютно същото може да се каже и за температурите – тяхното движение не следва някаква обичайна дневна крива, ами се развива във всякакви посоки между сковаващ студ и приятна топлина.
Та, като цяло времето тук със сигурност е обстоятелство, което трябва да се има предвид, и съответно човек да нагажда своето поведение спрямо него; и въпреки това, струва ми се, няма как да се знае в кой точно момент то ще реши да се измени напълно, според собственото си неведомо желание.
Земя на крайности...

Добави в Svejo

Първи стъпки из Варшава

На летището ни стовариха с автобусче, през не-толкова-добре-изглеждащото входче с табелка „Не Шенген”, но не им се обидихме много.

Паспорт контрола беше бърз (макар че митничарката бая ми се зачуди на картата), а после и багажите дойдоха почти веднага. Самото летище беше много добре устроено и много лесно се ориентирахме. 

Излизайки през вратите, веднага забелязахме Кшищоф – нашият Ментор и мил домакин. Посрещна ни с усмивка и много сърдечно, и разбира се – на български език. Аз се опитах да му отговоря на полски с „Ден добри, Кшищоф, мило ми че познач на живо”  (за последното не съм сигурен дали е на полски) и той остана много очарован (или просто беше много мил).

От летището ни заведе на спирката на автобусите и билетомата – взехме си билетчета за три дни, но понеже сме кухи глави и не си извадихме ISIC карти, не се възползвахме от 50% намаление за студенти. Въпреки това, билета ни излезе 24 злоти или малко по-малко от 12 лева. 

Не е крайно зле, имайки впредвид, че е за всички линии на градския транспорт и че багажът не се таксува допълнително (приятен бонус). Самият публичен транспорт е хубав, спретнат и новичък :)

Взехме автобус 175 (май) и слезнахме на един парк (чието име няма да напиша, защото не знам как се чете), след което се прекачихме на още един автобус за една спирка и слезнахме на улица Битва Варшавский 1920г. (още не сме гугълнали каква е била тази битка), в квартал Охота, и след 5 минутки пеша, Кшищоф ни заведе във временната ни квартира, която той беше така мил да ни предостави. 

Апартаментчето е стая, хол и кухня, като аз веднага се настаних в стаичката, а за Адриан остана дивана на хола ^^

Навсякъде има книги и спомени, много е уютно. Имаше и книги от типа на „Говорите ли български?” и „Bulgaria – [insert polish words here]” . Винаги се учудвам когато някой проявява такъв сериозен интерес към нашата страна. Но пък след кратък разговор с Кшищоф ми стана ясно, че май всеки подценява собственото си и прекалено възвеличава чуждото (или поне така правим в източна Европа). 

Варшава ни порази с много зеленина, прави и широки пътища, чисти и широки тротоари и много подреденост и спретнатост, на която не сме свикнали. Въпреки това, Кшишек не споделяше нашето мнение и казваше, че България му харесва повече. Кшишек май е по-голям българин и от двама ни с Адриан …

След като стоварихме багажите, веднага тръгнахме на обиколка на квартала и града – Кшишек ни показа близките магазин, пазар и място за хапване, след което взехме трамвайчето към центъра. От нашата спирка минават 5 или 6 трамвая, като до центъра ходят два – 9 и 25. Самите трамваи са доста новички и доста бързо ускоряват. След по-малко от 20 мин бяхме в центъра и минавахме покрай тяхната централна гара (която е превърната в огромен бизнес парк с мол) и Дом култури – подаръкът за Полският народ от СССР (а ние си имаме НДК -_-).

Слезнахме на кръговото „Шарл де гол” и се отправихме по ул. Нови свят, която е като тяхната Витошка (или тяхното Пикадили, ако трябва да правя сравнение с тяхното Монополи ^^). Тук са повечето кафенета, ресторанти и вериги от типа на  Coffee Heaven, Costa и Starbucks.  Като фастфууд имаше Subway, а макдоналдс и KFC са по-скоро рядкост (видяхме по един ресторант и от двата при мола).

Все нагоре, все нагоре и стигнахме до Факултета по политически науки, площадът на Коперник с тяхната академия на науките, а малко по-нагоре и централния кампус на Варшавския университет. Разходихме се вътре и си набелязахме къде трябва да дойдем понеделник сутрин (трябва да се отчетем, че сме пристигнали пред Алма матер и да задвижим нещата по настаняването ни в общежитието).

Малко след университета започва Старо Место – царския дворец, крепостните стени, големите площади, малките уютни улички с безброй много капанчета, всичките големи църкви, президентството и прочее и прочее. Твърде много за възприемане на веднъж :) Бяхме огладнели, за това Кшишек ни заведе в една пирогарня, в която не съм сигурен какво ядохме, но се наядохме доволно, че даже и ни остана (взехме си за вкъщи).

Кшищоф ни се извини, че има да дописва дипломна работа, но ще се присъедини към нас другата седмица. Ние, разбира се го пуснахме да си върви и си довършихме разходката сами, че даже после си намерихме пътя обратно по тъмно :)

Бяхме изтощени, за това си легнахме сравнително рано и заспахме бързо.

Край на ден първи.

Добави в Svejo

Вместо въведение, или първи стъпки в новия свят

Определено очаквах по-голям културен шок. Не че дотук съм опознал каквото и да било, че да мога да се изкажа всъщност като как стоят нещата, обаче със сигурност мога да заявя, че, поне на пръв поглед всичко наоколо ми изглежда горе-долу като начина, по който би ми се щяло да изглежда София след десетина години. Страничен положителен аспект на тоя факт е, че няма да ми залипсва родната панелна атмосфера. Причината за това е проста – същият пейзаж на семейства, живеещи върху главите едни на други доминира и тукашната гледка; отделно от това, понеже в първите дни все още не битувам в общежитие, а в апартамент, който по скромната ми преценка се е запазил горе-долу в същия вид, в който е изглеждал преди двадесет и пет години, постоянно се сблъсквам с дребни елементи на ежедневието, които са познати единствено и само на обитателя на някоя от държавите от Източния блок и на никой друг... прочее, ако имах повечко време на разположение, на този апартамент бих му извършил едни много подробни разкопки, с идеята да видя какви други изненади от общото ни минало ще успея да намеря (дотук очевидните са кафе „Инка“, едни тенекиени фенерчета, които силно казано светят и типичните шперплатови мебели);но, все – важното в случая е, че в това отношение всичко е много родно и много познато.
Говорейки за атмосфера обаче, няма как да не отбележа, че при пътуването от жилищните райони на Варшава към центъра на града тя се изменя значително – централната част може най-добре, по моему, да бъде описана като смесица между красотата на малко австрийско градче или пък голям италиански град (второто по мнение на моя спътник) и модерната архитектура, която за мой ужас и тук бива разбирана като прозрачни грамади от метал и стъкло. Явно, това е неизбежен процес, който постепенно разяжда външността на всички европейски столици, и, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да свиквам и да се примирявам с него където и да отида. Радващото тук е, че в има няколко зони, където модерността все още не е нанесла своя удар, сградите са стари, а улиците са криви, наклонени и калдаръмени – точно както би трябвало да изглеждат в тристагодишен град (усещам, че основната част от свободното ми време ще бъде прекарано именно в тези части, имайки предвид и обстоятелството, че тук се наблюдават и известно количество приветливо изглеждащи кръчмички). Разходката из тези части доставя едно особено удоволствие – мястото е хем красиво, хем примамливо, хем простовато... за два дена го почувствах свое. Няма какво повече да се каже.
Като цяло, всичко е... голямо. Е, не е с размерите на Виена, град, който, имам чувството, е проектиран специално за да кара човек да се чувства като лилипут, но размерите са чувствително разширени спрямо това, което сме свикнали да виждаме в България; площадите са строени с размах, булевардите сигурно биха могли да поемат три пъти повече автомобили от тези, които в момента се движат по тях, С една дума, постига се една златна среда, в която хем се усеща една известна широта около врата, хем собствената личност не представлява малка точица на фона на околните колоси.
Що се отнася до хората наоколо, то те, като начало, са доста повече. На идване ме домързя да погледна в енциклопедията колко жители има Варшава, но съдейки по количеството хора, с които си делим въздуха в градския транспорт и по централните улици, техният брой на квадратен километър със сигурност е по-висок от този, на който съм привикнал. Иначе те са видимо усмихнати и щастливи, а и по-хомогенни – познатата пъстра етническа картинка тук е заместена от доминация на високи и руси хора с типично славянски черти.
Трябва да добавя, че пишейки този текст, по неизвестна никому причина слушам руски фолк-рок. Ако настоящите ми съседи разберат, най-вероятно ще ме подгонят с дълги и закривени кинжали. Както и да е, скоро сигурно ще напиша нещо повече от сравнение с познатата родна атмосфера. Засега, след два дена на полска земя – толкоз.

(Пък понеже това е дневник, тук на този етап ще пускам само текстове; снимките, които съпътстват описаните тук събития се намират на adriannikolov.tumblr.com и се появяват регулярно, заедно с текстовете)

Добави в Svejo

Ден 1. София - Варшава

Ето че най-накрая дойде и денят на заминаването ни. 

Брат ми имаше сватба, поради което нямаше как да ме закара или да ме изпрати, затова се сбогувахме вкъщи.

Полетът ни беше в 14.30, което означаваше, че 12.30 трябваше да сме там. За целта си поръчахме такси 91119 – една от любимите ми фирми.

Аз, тъй като бях с два куфара и един ръчен багаж, в чието тегло се съмнявах дали отговаря на изискванията на Авиокомпанията, се погрижих да съм там по – рано, за да мога да имам време за мерене, преразпределяне и каквото още друго изникне.

Не се разминахме и без емоции – бабата се разчувства на сбогуване, но от нея го очаквах, тя си е душичка.

По пътя с таксито взехме Алекс – първият ми изпращач :)

Пристигнахме порядъчно рано на летището и имаше за какво – трябваше да махна по 1-2 кила от всеки куфар, след което да ги опаковаме.

На сайта на авиокомпанията бях прочел, че срещу 50 евро може да си взема още един куфар – нещо, звучащо твърде добре за да е истина първоначално.

Така си беше – офертата важала само за САЩ и Канада, което ме остави с един куфар по-малко и доста „нали ти казах” от страна на баща ми =)

Е, ще пристигне по някой автобус другата седмица =)

Към 12.40 вече започнаха да идват другите изпращачи – появи се Адриански с техните и цялата класическа компания – Дани, Ани, Любо и Радка, както и Иренка.

С Адриански предния ден сключихме бас – с излитането на самолета – той отказва пушенето (на цигари, пури и каквото друго се пуши) , а аз – сладкото (включително захарта в кафето и чая и повечето безалкохолни напитки. Единствената позволена захар ми е от плодове, натурални сокове и тоник ^^)

Който пръв сдаде фронта ще трябва да смени драстично външния си имидж – аз да си махна брадата и бакенбардите, а той – да си пусне, като съответното състояние трябва да се поддържа една година. 

Пактът беше сключен пред свидетели и няма връщане назад. Към 13.00 ч. излезнахме навън за последната му цигара, а аз бях наоколо за да злорадствам ^^

Следваше сбогуването с цялата тумба, което слава богу не беше емоционално и драматично, което го направи по-леко :)

Следваха метал – детекторите, граничен контрол и хайде на самолета / с минимално закъснение и общо пет бебета на борда/.

Моделът беше Embraer 170, дълъг 30м, с максимална скорост 800 км/ч, доста елегантен на външен вид, а вътре – учудващо широк, с по две места от всяка страна, което автоматично го правеше фаворит в очите ми пред който и да е боинг ^^

Пътуването беше много леко, храната беше учудващо вкусна, а бебетата почти не врещяха. С изключение на една лека  турболенция при преминаването ни през един облак при кацането, полетът беше идеален :)

Мен ме преместиха отзад, а не до Адриански, за да бъде по-балансиран самолета при излитане, тъй като не беше пълен полета. При кацането хвърлихме поглед на Варшава отгоре – много зелена и много подредена :) Пилотът беше магьосник, защото едвам усетихме приземяването.

Вече бяхме във Варшава.

Добави в Svejo