Напоследък четох една книжка, според която за да бъдеш истински англичанин, трябва неминуемо да започнеш всеки един разговор с размяна на няколко реплики за времето, и всеки път да споменеш колко ти допада то, независимо дали на главата ти в момента се изсипва градушка. С настоящия текст аз ще се направя малко на англичанин, отдавайки дължимото на варшавското време, с уговорката, че целият ми опит с него се основава на топлия и приветлив септември, докато все още не съм имал контакт със зимата, която обещава да е мразовита (но, както казват Старките, „winter is coming“, така че няма да се размина задълго).
Аз принципно не обръщам много внимание на времето, освен когато ми се бърка в плановете, или пък когато съм в планината и искам да стигна някъде жив. Тукашното време обаче е време със собствен, опърничав характер, и именно по тая причина си струва да се спомене и опише. Както вече казах, точната дума тук е опърничав, тъй като то не се подлага на никаква видима логика, прогноза, или пък метеорологичен закон. Иначе казано, прави каквото си ще, както си ще и когато си ще, без каквото и да било видимо предизвестие – в рамките на половинчасова разходка, човек може да стане свидетел на резкия преход между тихо, ясно и топло време, към бурен, буквално отнасящ вятър отново до пълно спокойствие и препичащо слънце. И, казвайки крайности, имам предвид наистина крайности – говорим за време, което в никакъв случай не представлява просто фон на нашите дейности, а е напълно в състояние да запълни всичките ни сетива и усещания – когато реши да се покаже слънце, то то опича по такъв един начин, че заслепява напълно очите и препича горния слой на кожата за дни наред; реши ли пък да задуха мощният вятър на полската равнина, всеки път човек има чувството, че ще го заподмята във въздуха и ще спре чак тогава, когато го запокити по средата на Висла. Абсолютно същото може да се каже и за температурите – тяхното движение не следва някаква обичайна дневна крива, ами се развива във всякакви посоки между сковаващ студ и приятна топлина.
Та, като цяло времето тук със сигурност е обстоятелство, което трябва да се има предвид, и съответно човек да нагажда своето поведение спрямо него; и въпреки това, струва ми се, няма как да се знае в кой точно момент то ще реши да се измени напълно, според собственото си неведомо желание.
Земя на крайности...
Аз принципно не обръщам много внимание на времето, освен когато ми се бърка в плановете, или пък когато съм в планината и искам да стигна някъде жив. Тукашното време обаче е време със собствен, опърничав характер, и именно по тая причина си струва да се спомене и опише. Както вече казах, точната дума тук е опърничав, тъй като то не се подлага на никаква видима логика, прогноза, или пък метеорологичен закон. Иначе казано, прави каквото си ще, както си ще и когато си ще, без каквото и да било видимо предизвестие – в рамките на половинчасова разходка, човек може да стане свидетел на резкия преход между тихо, ясно и топло време, към бурен, буквално отнасящ вятър отново до пълно спокойствие и препичащо слънце. И, казвайки крайности, имам предвид наистина крайности – говорим за време, което в никакъв случай не представлява просто фон на нашите дейности, а е напълно в състояние да запълни всичките ни сетива и усещания – когато реши да се покаже слънце, то то опича по такъв един начин, че заслепява напълно очите и препича горния слой на кожата за дни наред; реши ли пък да задуха мощният вятър на полската равнина, всеки път човек има чувството, че ще го заподмята във въздуха и ще спре чак тогава, когато го запокити по средата на Висла. Абсолютно същото може да се каже и за температурите – тяхното движение не следва някаква обичайна дневна крива, ами се развива във всякакви посоки между сковаващ студ и приятна топлина.
Та, като цяло времето тук със сигурност е обстоятелство, което трябва да се има предвид, и съответно човек да нагажда своето поведение спрямо него; и въпреки това, струва ми се, няма как да се знае в кой точно момент то ще реши да се измени напълно, според собственото си неведомо желание.
Земя на крайности...
No comments:
Post a Comment