Monday, October 24, 2011

До Гданск и назад

Започва път от моя праг... иначе казано, решихме, че е крайно време да видим как изглежда Полша и извън столицата. Противно на обичайния избор, според който Краков е първата дестинация на всеки, озовал се в Полша, ние се насочихме на север,и по-точно – към Гданск; за тези, които не знаят, това е сравнително малък, но затова пък много красив град, разположен там, където Висла се влива в Балтийско море; в миналото неговото население е било предимно пруско, а до Втората световна война е известен като Danzig.
Както повелява студентската традиция, събрахме компания от десетина души и се натоварихме на нощния влак, който ни носи в северна посока близо осем часа. Що се отнася до самите влакове, аз лично нямах много по-различно усещане от пътуването с родното БДЖ – пътническите влакове (бързите са друга история – за тях по-късно) използват същите овехтели вагони и локомотиви, които имам чувството, че се намират в огромно изобилие в целия бивш Източен блок. Разликата може би тук идва най-вече от това, че купетата като че ли са по-чисти и по-добре отоплени – както и да е, пътува се удобно дори и за дълго време. Първите слънчеви лъчи на следващия ден ни завариха на централната гара на Гданск, която представлява доста интересна островърха сграда от червени тухли, снабдена с няколко кули (което се отнася и за повечето други в историческата част на града). Кратка разходка ни отведе в избрания от нас скромен, спретнат и чист хостел; час по-късно се отправихме към центъра на града за първата обиколка. Първото впечатление, което човек придобива, когато влезе в централната част на Гданск е по-скоро като от стар немски град, а не толкова полски; тук-таме се забелязват дори образци на типично скандинавска архитектура. Като цяло – тук доминират червените тухли, ярко боядисаните във всички цветове на дъгата фасади и острите върхове; въобще, на човека от юга в първия момент се струва, че е попаднал в град, който се състои най-вече от дворци. Хич не е неочаквано, че най-красивите сгради и тук са посветени богу – така например, най-висока в града е катедралата св. Мария, от чиято кула се разкрива спираща дъха гледка над целия град, която си струва отвсякъде изкачването на 500-те тесни стъпала до върха ѝ. Несъмнено най-красивата част на града е там, където Висла се влива в морето, и оформя широк плавателен канал, кръстосван от кораби и лодчици, обитаван най-вече от местните рибари, но също така и дом на двадесетина малки кръчмички и хотели, скрити между закотвените съдове от всякакъв размер и предназначение, които формират един неповторим колорит; като цяло, това е мястото, на което човек може да стои с часове и просто да наблюдава развиващия се около него живот и движение. Човек остава с усещането, че се разхожда в град, замръзнал поне за стотина години във времето; за мен лично това е дълбоко приятно усещане, което само тази атмосфера може да предаде.
И все пак, това, което оформя лика на един крайбрежен град е, очаквано, морето, и по тази причина вторият ден ни отведе в Сопот (съмнително съвпадение!), на запад от стария град, където се намира и най-красивият плаж в околността. Балтийско море, поне в тази ми част доста се различава от това, което сме свикнали да виждаме; като цяло изглежда доста спокойно море, като най-странната му особеност е, че е лишено от това, което сме свикнали да наричаме „мирис на море“; иначе казано, човек осъзнава, че се намира до морето чак тогава, когато го види. На същото място има изграден дълъг и широк кей, по който се разхожда един доста значителен брой хора. Оттам пък се разкрива красива гледка към безбрежната синя шир, нарушавана тук-там от някоя яхта или пък по-голям кораб. Това пък е подходящото място, на което бих прекарал спокоен следобед с книга в ръка. Инак, интересен факт е, че тук в морето близо до сушата плуват и множество птици, които обикновено сме свикнали да виждаме в сладки води, например гъски и лебеди, което оформя една нетипична картина.
На третия ден се наложи да променим изцяло плановете си, понеже се оказа, че във вече започналия зимен сезон замъкът Малборк е отворен за посещения в един доста кратък отрязък от денонощието, което направи отбиването през него по обратния път безпредметно; по тази причина, решихме вместо оттам да минем през Торун, родното място на Миколай Коперник. По стечение на обстоятелствата, на гарата в Гданск двама от своите спътници, в това число и колегата, които за щастие благополучно се добраха до Варшава същия ден. Пътят до Торун пък се оказа толкова дълъг, че пристигнахме там чак когато слънцето беше залязло, а понеже трябваше да гоним връзката със следващия влак, имахме време само за кратка разходка на лунна светлина, която потвърди, че градът си струва доста по-дълъг престой, понеже изглежда дори по-автентичен и замръзнал във времето от Гданск; в краткия престой тук обаче се включва и вечерята в една много приятна малка пирогарня, където се насладих на най-добрите пироги с месо, които съм опитвал през живота си.
На обратния път към Варшава пък се възползвахме от услугите на експресните влакове, които са на едно съвсем друго равнище откъм скорост, интериор, чистота, удобство, персонал, услуги... модерна работа. В заключение – дестинацията се препоръчва горещо, тук може да се види една доста по-автентична Полша от тази, която е видна в столицата, в комбинация с едно непознато и интересно море.

Wednesday, October 19, 2011

Футбол, конни надбягвания, мош

Наред е поредната порция случайни наблюдения върху елементите на полската култура, почерпени от прекия ми опит през последните няколко дни; както обикновено, нещата изглеждат по добре познат начин, но не съвсем. Ще отпочна в хронологичен ред, понеже трите неща, за които ми се ще да разкажа нямат много-много връзка помежду си.
Първото представлява футболен мач, при това между отбори, които не се радват на особена популярност – да имаше около 2000 души на стадиона най-много, ако и толкова. По силата на обстоятелствата се оказах сред феновете на Polonia, при това сред хора, окачествими като агитка/ултраси (за разлика от хората, които просто седят по местата си и наблюдават срещата; за щастие тук те са отделени на собствена трибуна, та не правят много впечатление). Хич не вярвах, че толкова малко хора са в състояние да създадат толкова силна и зареждаща атмосфера... те обаче ме убедиха в обратното. Въпреки че никой от двата отбора не демонстрира каквато и да било игра, нито една от двете агитки не седна нито за миг, песните и крясъците не спряха нито за миг. Липсваше някаква особена оригиналност обаче, ритмите на напевите бяха добре познати (в някакъв момент се улових, че пея „Кога на Гонзо паднетеееее...“), които май се срещат навсякъде в Европа. Лично аз се зарадвах силно на няколко неща – липсваха вбесяващите всезнайковци, които силно държат от трибуната да обяснят на играчите какво да правят; тези субекти обикновени изключително много ме вбесяват. От своя страна, в момента, в който някой изпадне в пристъп на необуздаемо псуване, публиката просто засилва своите крясъци така че той просто да се изгуби в общия шум. Трето, публиката се ръководеше от няколко момчета на видима възраст 15-16 години, които видимо се забавляваха, давайки тон на цялата тълпа. Четвърто и последно – някои неща никога не се променят; мачът свърши равен, след гол резултат от спорно съдийско решение в продължението... и съответно и отбор, и публика, не останаха длъжни и на съдията, и на майка му, и на баба му.
Второто събитие пак е спортно, но този път от доста по-екзотичен вид. Става дума за конното надбягване, наречено по английскому „Great Warsaw“ (загубих му оригиналното заглавие), което също беше доста интересен културен опит. Като цяло, не успях да установя какво е вълнуващото в спорт, в който участниците профучават около тебе в рамките на 30 секунди, а после трябва да чакаш ½ час, докато се появят следващите. Но, май всъщност се оказа, че моето учудване важи и за по-голямата част от останалите наблюдатели; като изключа неколцина, които подскачаха наоколо от радост или от мъка (един такъв в пристъп на бяс насмалко да ми потроши фотоапарата), повечето хора наоколо бяха заети с пиене на бира, похапване на наденици и приятелско бъбрене, и хич не се интересуваха от залагания, класирания и надбягване. Инак като цяло доста готина атмосфера, свежо, весело; много хора, панаир. Само дето някакви коне се ръгат в цялата ситуация.
Третото този уикенд пък беше едно отдавна очаквано посещение на културата, в която по принцип се чувстват в свои води (така де, стига толкова лъскави барове) – иначе казано, малък, почти камерен (да имаше 40-50 души) концерт на една хардкор и две метъл групи в клуб в центъра на Варшава. За пореден път бях много приятно изненадан – поляците са в състояние да направят много интензивен и силен мош на няколко квадратни метра, пък групите се раздаваха докрай, въпреки че свиреха пред една шепа хора. Въобще нямах чувството, че слушам никому неизвестни банди; много енергия, много силно шоу. За жалост досега съм нямал шанса да видя как изглежда полска публика на голям концерт, но вече със сигурност го очаквам с нетърпение – щом в толкова малко помещение успяха да сътворят такъв врящ котел, представям си как ще изглеждат в голяма зала със сериозна група...

Wednesday, October 12, 2011

Баница по варшавски/ Пироги по български

Съставки:
брашно – 400гр.
олио – 5/10 супени лъжици
ориз – 200гр.
свинска кайма – 250 гр.
доматено пюре – 50 мл.
черен пипер
сол
лют пипер

Начин на приготвяне:
Брашното, заедно с 5 супени лъжици олио и две щипки сол се замесват със 150 мл. хладка вода, получената смес се меси до получаването на хомогенно тесто, което се оставя да се отпусне за 15 минути, след което се разделя на 4-6 топки (в зависимост от желаната дебелина на кората), които след още 15 минути се разточват в кръгли кори с размер според размера на съда, в който ще се приготвя баницата/пирогите.
Оризът се вари за 15-20 минути в 500 мл. вода, с щипка сол и черен пипер. През това време свинската кайма се запържва заедно с доматеното пюре, овкусена с черен и лют пипер на вкус, по нашата мярка около 3-4 щипки (този вид плънка приема всякакви възможни подправки, това е само вариант). След като каймата се запържи, се смесва с ориза, като така получената плънка се оставя да изстине за 5-10 минути.
След разточване на корите в необходимата форма, плънката се разполага в равен пласт върху намазана с олио кора, а върху нея се полага още една, като чрез припокриване на краищата на двете кори се получава затворен джоб. Получените две/три банички/пироги се пържат три минути в добре намазан с олио тиган, като след това се обръщат (с помощта на тавичка, например) и се пържат от другата страна за още две-три минути.
Правилата на общежитието предполагат да се сервира с вишновка, но като цяло ястието е неутрално откъм изисквания към питието, с което се поднася.

P.S. Внимание! Калорична бомба! Това е изключително сполучливият резултат от развил се кулинарен експеримент, който спокойно наяжда шестима души. Опитвай на свой собствен риск!



Tuesday, October 4, 2011

Разказ за двете страни на една улица

Преди доста много години, Гогол написа един изключително любим мене текст, започващ с едно брилянтно описание на кипящия живот на Невския проспект, главната и най-красива улица на Санк Петербург. Ще се опитам сега да адаптирам тази идея, прилагайки я обаче към централната (пък била и тя съставена от две части) улица на Варшава, която, за разлика от софийската Витошка, която отбягвам освен в случаите, когато е абсолютно задължително да мина по нея, е доста приятно, живописно и интересно място, по което с удоволствие се разхождам, забързано или пък бавно, почти всеки ден – за незапознатите, тук иде реч за Krakowskie Przedmieście и нейното продължение Nowi Świat.
Нека първо кажа няколко думи за архитектурата и изгледа на тези улици (или пък улица, трудно е да се каже), понеже неизбежно това е първото нещо, което прави впечатление на човек, когато се озове на тях. Именно по този елемент може да се направи и най-вече разликата между двете части, всъщност. Krakowskie Przedmieście започва от границата на Stare Miasto, или реставрираният исторически център на града, като представлява широка, заета предимно от пешеходци улица с традиционен паваж, издържана най-вече в относително старовремския стил на тази част на града; на лице тук са изнесените по улиците маси малки кафенета и ресторанти с покривки на карета и келнери с традиционни носии, едрите двойни правоъгълни улични лампи и уличните музиканти. В началото си, улицата има прекрасен изглед към някогашния кралски дворец и площада, оформен около Колоната на Зигмунд, сетне продължава покрай редица стари сгради, сред които и добре известният Хотел Бристол, в който са се случвали една известна част от събитията от по-новата история на Полша, както и огромният президентски дворец (пред който пък почти ежедневно хора протестират против настоящия политически курс и извършват възпоменания на покойния Лех Качински, който се е превърнал в нещо като мъченик и светия на опозицията). Тук се намира също и големият и живописен централен кампус на Варшавския университет, който най-вероятно ще опиша подробно друг път. Краят на Krakowskie Przedmieście пък е Академията на науките и площад Коперник, също доста живописно и красиво решено място. Оттук насетне улицата сменя своето има и започва да се нарича Nowi Świat, а заедно с името ѝ се променя и ликът ѝ. Хаотичната, неподредена архитектура отстъпва мястото на два равни реда ниски, еднакво високи сгради с боядисани в различен цвят фасади, които в първия момент силно ми напомниха на австрийско градче. Тук вече доминират всякакви видове модерни кръчми, като разположени на равни разстояния безистени приютяват заведения за всеки вкус, джоб и момент на денонощието – от дискотеки, през наргиле барове и бирарии до малки клубове с жива музика. Тук-таме се намират и няколко книжарнички и магазини за дрехи, но те са по-скоро изключение, а не правило.
Разбира се, интересната част е не толкова архитектурата и сградите – въпреки че те сами по себе си са доволно красиви – а хората, които се движат в тяхната сянка. Тук отново си личи ясно разликата между двете части на улицата. На Krakowskie Przedmieście най-често могат да бъдат видени хора, които се разхождат бавно и спокойно и просто се наслаждават на свободното си време, както и туристи, които проучват старата част на Варшава. Освен тях, това е и запазено място на всякакви улични артисти, мимове, изпълнители,музиканти и въобще хора на изкуството. Тук често могат да бъдат видени и студенти, запълващи свободното между лекциите си време с безцелно шляене или пък заболи нос в някоя дебела книга по пейките. На същото място в събота се случва и нещо като открит пазар, на който могат да бъдат открити всякакви любопитни типично полски нещица, най-вече в кулинарната област; това събитие също привлича немалко хора от всякакъв порядък. Колкото по-близо стигаме до момента, в който улицата сменя името си, толкова повече стават студентите, младежи от всякакви раси и националности. В момента обаче, в който Krakowskie Przedmieście срещне Świętkrzyska и започне да се нарича Nowi Świat, съставът на тълпата наоколо се променя напълно. Като начало, тук наистина употребата на думата тълпа не е пресилена, понеже хората са доста нагъсто. Сутрин, доминиращият елемент са забързани костюмирани служители и служителки в разни институции, банки и каквото друго се намира в центъра, които току-що са излезли на въздух от тъпканицата в трамвай номер 9, примесени със закъсняващи за лекции студенти; немалка част от тези хора носят в ръка горещи картонени чаши с много кафе, закупени от Starbucks или пък от Cofee Heaven (дам, тези интернационални вериги са станали част от местната култура). Към обяд пък тази забързана група отстъпва мястото си на далеч по-спокойно множество майки и семейства с детски колички, заедно с доста хора от третата възраст, които се радват на възможността да се разхождат по покупки в последните топли дни за тази година. След тях излиза същите хора от сутринта, вече спокойни, за да се възползват от почивката си за обяд в някое от множеството ресторанти по Nowi Świat; тук по това време се появяват и тези, които са избрали едно от заведенията за мястото на днешната си среща, била тя делова или пък приятелска. Те преобладават докъм 5 часа, когато лека-полека Варшава започва да се събужда за своя нощен живот, идва времето на младите; по улицата поемат големи весели компании, които често се шегуват на висок глас или пък пеят; клубовете и кръчмите се пръскат по шевовете, а намирането на свободна маса се превръща в сложна и понякога невъзможна задача. Като цяло, няма шанс човек да завари Nowi Świat празна; тя неизбежно прелива от хора от всякаква възраст, пол и занятие.
За да завърша – двете части на тази улица до голяма степен могат да бъдат разбрани и като метафора на целия град – от едната страна модерен и забързан, но и веселящ се до припадък, от друга – стар, традиционен. Инак, тези места бързо ми станаха любими и мога спокойно да кажа, че са ми сред любимите тъдява.