Определено очаквах по-голям културен шок. Не че дотук съм опознал каквото и да било, че да мога да се изкажа всъщност като как стоят нещата, обаче със сигурност мога да заявя, че, поне на пръв поглед всичко наоколо ми изглежда горе-долу като начина, по който би ми се щяло да изглежда София след десетина години. Страничен положителен аспект на тоя факт е, че няма да ми залипсва родната панелна атмосфера. Причината за това е проста – същият пейзаж на семейства, живеещи върху главите едни на други доминира и тукашната гледка; отделно от това, понеже в първите дни все още не битувам в общежитие, а в апартамент, който по скромната ми преценка се е запазил горе-долу в същия вид, в който е изглеждал преди двадесет и пет години, постоянно се сблъсквам с дребни елементи на ежедневието, които са познати единствено и само на обитателя на някоя от държавите от Източния блок и на никой друг... прочее, ако имах повечко време на разположение, на този апартамент бих му извършил едни много подробни разкопки, с идеята да видя какви други изненади от общото ни минало ще успея да намеря (дотук очевидните са кафе „Инка“, едни тенекиени фенерчета, които силно казано светят и типичните шперплатови мебели);но, все – важното в случая е, че в това отношение всичко е много родно и много познато.
Говорейки за атмосфера обаче, няма как да не отбележа, че при пътуването от жилищните райони на Варшава към центъра на града тя се изменя значително – централната част може най-добре, по моему, да бъде описана като смесица между красотата на малко австрийско градче или пък голям италиански град (второто по мнение на моя спътник) и модерната архитектура, която за мой ужас и тук бива разбирана като прозрачни грамади от метал и стъкло. Явно, това е неизбежен процес, който постепенно разяжда външността на всички европейски столици, и, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да свиквам и да се примирявам с него където и да отида. Радващото тук е, че в има няколко зони, където модерността все още не е нанесла своя удар, сградите са стари, а улиците са криви, наклонени и калдаръмени – точно както би трябвало да изглеждат в тристагодишен град (усещам, че основната част от свободното ми време ще бъде прекарано именно в тези части, имайки предвид и обстоятелството, че тук се наблюдават и известно количество приветливо изглеждащи кръчмички). Разходката из тези части доставя едно особено удоволствие – мястото е хем красиво, хем примамливо, хем простовато... за два дена го почувствах свое. Няма какво повече да се каже.
Като цяло, всичко е... голямо. Е, не е с размерите на Виена, град, който, имам чувството, е проектиран специално за да кара човек да се чувства като лилипут, но размерите са чувствително разширени спрямо това, което сме свикнали да виждаме в България; площадите са строени с размах, булевардите сигурно биха могли да поемат три пъти повече автомобили от тези, които в момента се движат по тях, С една дума, постига се една златна среда, в която хем се усеща една известна широта около врата, хем собствената личност не представлява малка точица на фона на околните колоси.
Що се отнася до хората наоколо, то те, като начало, са доста повече. На идване ме домързя да погледна в енциклопедията колко жители има Варшава, но съдейки по количеството хора, с които си делим въздуха в градския транспорт и по централните улици, техният брой на квадратен километър със сигурност е по-висок от този, на който съм привикнал. Иначе те са видимо усмихнати и щастливи, а и по-хомогенни – познатата пъстра етническа картинка тук е заместена от доминация на високи и руси хора с типично славянски черти.
Трябва да добавя, че пишейки този текст, по неизвестна никому причина слушам руски фолк-рок. Ако настоящите ми съседи разберат, най-вероятно ще ме подгонят с дълги и закривени кинжали. Както и да е, скоро сигурно ще напиша нещо повече от сравнение с познатата родна атмосфера. Засега, след два дена на полска земя – толкоз.
Говорейки за атмосфера обаче, няма как да не отбележа, че при пътуването от жилищните райони на Варшава към центъра на града тя се изменя значително – централната част може най-добре, по моему, да бъде описана като смесица между красотата на малко австрийско градче или пък голям италиански град (второто по мнение на моя спътник) и модерната архитектура, която за мой ужас и тук бива разбирана като прозрачни грамади от метал и стъкло. Явно, това е неизбежен процес, който постепенно разяжда външността на всички европейски столици, и, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да свиквам и да се примирявам с него където и да отида. Радващото тук е, че в има няколко зони, където модерността все още не е нанесла своя удар, сградите са стари, а улиците са криви, наклонени и калдаръмени – точно както би трябвало да изглеждат в тристагодишен град (усещам, че основната част от свободното ми време ще бъде прекарано именно в тези части, имайки предвид и обстоятелството, че тук се наблюдават и известно количество приветливо изглеждащи кръчмички). Разходката из тези части доставя едно особено удоволствие – мястото е хем красиво, хем примамливо, хем простовато... за два дена го почувствах свое. Няма какво повече да се каже.
Като цяло, всичко е... голямо. Е, не е с размерите на Виена, град, който, имам чувството, е проектиран специално за да кара човек да се чувства като лилипут, но размерите са чувствително разширени спрямо това, което сме свикнали да виждаме в България; площадите са строени с размах, булевардите сигурно биха могли да поемат три пъти повече автомобили от тези, които в момента се движат по тях, С една дума, постига се една златна среда, в която хем се усеща една известна широта около врата, хем собствената личност не представлява малка точица на фона на околните колоси.
Що се отнася до хората наоколо, то те, като начало, са доста повече. На идване ме домързя да погледна в енциклопедията колко жители има Варшава, но съдейки по количеството хора, с които си делим въздуха в градския транспорт и по централните улици, техният брой на квадратен километър със сигурност е по-висок от този, на който съм привикнал. Иначе те са видимо усмихнати и щастливи, а и по-хомогенни – познатата пъстра етническа картинка тук е заместена от доминация на високи и руси хора с типично славянски черти.
Трябва да добавя, че пишейки този текст, по неизвестна никому причина слушам руски фолк-рок. Ако настоящите ми съседи разберат, най-вероятно ще ме подгонят с дълги и закривени кинжали. Както и да е, скоро сигурно ще напиша нещо повече от сравнение с познатата родна атмосфера. Засега, след два дена на полска земя – толкоз.
(Пък понеже това е дневник, тук на този етап ще пускам само текстове; снимките, които съпътстват описаните тук събития се намират на adriannikolov.tumblr.com и се появяват регулярно, заедно с текстовете)
No comments:
Post a Comment