Започвам този текст с уговорката, че въобще не съм сигурен, че съм в състояние да предам чувството, което оставя у човека посещението на това място. Както се вижда ясно от заглавието, става дума за концентрационния лагер Аушвиц – Биркенау, където бях преди няколко дена. За разлика от преди петдесет години, всички са наясно с истината, цифрите и данните – броят на жертвите, месеците на мъчения, методите, зверствата, нечовешките престъпления. По тая причина няма да ви занимавам с тези познати всекиму факти, а единствено със своето изживяване на това място.
Знаейки нещата, които изброих по-горе, човек очаква, че до някаква степен ще е подготвен. И наистина, в началото е точно така – когато автобусът от Oswięcim те докара до входа на лагера и направиш своите първи крачки във вътрешността му, имаш чувството, че се намираш пред паметник на една отминала епоха, и нищо повече. От гледна точка на туристическата атракция, няма и бог знае колко много за гледане – една влакова линия, стражевите кули, редиците реконструкции на дървените бараки, които са били дом на депортираните, руините на петте крематориума и запазената баня, през която са преминавали новопристигналите в лагера, телените огради и издигнатият впоследствие монумент на жертвите, няколко дълбоки водоема. И всичкото това на фона на сега обраслите в есенна шума разпръснати тук-там дървета и късата, изумрудено зелена трева. В наши дни, лагерът прилича по-скоро на голям, тих и спокоен парк със съвършена геометрична форма, в която любителите на по-дългите разходни биха могли да прекарват своите следобеди, непритеснявани от никого.
Това би било вярно, стига това място да не носеше своята история. Kогато човек се отдели встрани от туристическия поток, който се носи по главната алея, и зарее поглед измежду симетрично разположените комини, останали от някогашните дървени бараки, неизменно получава усещането, че се намира в гробище; в един момент, вместо комините, човек започва да вижда редици от гробове. Единственото, което нарушава тишината е вятърът, който вее неестествено зелената трева и клоните на дърветата на малката горичка, където някога пристигналите в лагера са очаквали своята съдба. След като отмине бараките, тук-там човек забелязвам къде малки, къде по-големи езерца; в тях някога са изсипвали прахът от крематориумите. За да бъде земята наоколо по-добре наторена, казват гидовете. По-добре наторена... Тези съвсем невинни, почти локвички, съдържат останките на хиляди човешки същества. Сетне се стига до купчини тухли и основи на сграда с няколко помещения; тук надписът ни съобщава, че предните помещения са били газови камери, а пък задните – пещи, в които са изгаряли труповете на жертвите. Просто мястото, на което са били избивани, ежедневно, хиляди души. На места се виждат оставени в памет на жертвите цветя, свещи или пък камъни с изписани върху тях имена. Изведнъж, тези, за които досега си мислил просто като за жертви, придобиват личност, престават да бъдат просто бройка... не съм сигурен, че е възможно човек да си представи мащаба на случвалото се на това място.
Колкото по-дълго продължават престоят и разходката на това място, толкова по-тягостно чувство обзема вътрешността на човека (не мога да гарантирам за другите, но за мен беше така); накрая остава само усещането за безтегловност от нечовешкото спокойствие, съпътствано от неописуема тежест. Загубих всякаква воля да говоря за каквото и да било, още по-малко пък да разсъждавам. Лагерът чисто и просто е пропит със смърт, с трагедия; дори близо седемдесет години след последното извършено в него убийство, тук във въздуха виси една особена тежест, сякаш духовете на избитите тук все още витаят над зеленото поле, отправящи своето нямо обвинение към своите убийци, и към всеки друг, пристъпил границите на тяхното лобно място. Като си зачитам на горе текста, всъщност май речникът ми не разполага с други думи, с които да опише това чувството освен тежест и смърт....
Не гарантирам, че всеки посетил Аушвиц-Биркенау ще изпита същото, което изпитах аз, и със сигурност не го препоръчвам на никого, освен на този, който иска да изпита себе си, пресичайки сянката на едно гигантско престъпление. Но пък някои от посетителите се качваха на автобусите си с усмивки и отпрашваха към следващия обект от програмата си незасегнати и нехаещи...тяхна работа.
Знаейки нещата, които изброих по-горе, човек очаква, че до някаква степен ще е подготвен. И наистина, в началото е точно така – когато автобусът от Oswięcim те докара до входа на лагера и направиш своите първи крачки във вътрешността му, имаш чувството, че се намираш пред паметник на една отминала епоха, и нищо повече. От гледна точка на туристическата атракция, няма и бог знае колко много за гледане – една влакова линия, стражевите кули, редиците реконструкции на дървените бараки, които са били дом на депортираните, руините на петте крематориума и запазената баня, през която са преминавали новопристигналите в лагера, телените огради и издигнатият впоследствие монумент на жертвите, няколко дълбоки водоема. И всичкото това на фона на сега обраслите в есенна шума разпръснати тук-там дървета и късата, изумрудено зелена трева. В наши дни, лагерът прилича по-скоро на голям, тих и спокоен парк със съвършена геометрична форма, в която любителите на по-дългите разходни биха могли да прекарват своите следобеди, непритеснявани от никого.
Това би било вярно, стига това място да не носеше своята история. Kогато човек се отдели встрани от туристическия поток, който се носи по главната алея, и зарее поглед измежду симетрично разположените комини, останали от някогашните дървени бараки, неизменно получава усещането, че се намира в гробище; в един момент, вместо комините, човек започва да вижда редици от гробове. Единственото, което нарушава тишината е вятърът, който вее неестествено зелената трева и клоните на дърветата на малката горичка, където някога пристигналите в лагера са очаквали своята съдба. След като отмине бараките, тук-там човек забелязвам къде малки, къде по-големи езерца; в тях някога са изсипвали прахът от крематориумите. За да бъде земята наоколо по-добре наторена, казват гидовете. По-добре наторена... Тези съвсем невинни, почти локвички, съдържат останките на хиляди човешки същества. Сетне се стига до купчини тухли и основи на сграда с няколко помещения; тук надписът ни съобщава, че предните помещения са били газови камери, а пък задните – пещи, в които са изгаряли труповете на жертвите. Просто мястото, на което са били избивани, ежедневно, хиляди души. На места се виждат оставени в памет на жертвите цветя, свещи или пък камъни с изписани върху тях имена. Изведнъж, тези, за които досега си мислил просто като за жертви, придобиват личност, престават да бъдат просто бройка... не съм сигурен, че е възможно човек да си представи мащаба на случвалото се на това място.
Колкото по-дълго продължават престоят и разходката на това място, толкова по-тягостно чувство обзема вътрешността на човека (не мога да гарантирам за другите, но за мен беше така); накрая остава само усещането за безтегловност от нечовешкото спокойствие, съпътствано от неописуема тежест. Загубих всякаква воля да говоря за каквото и да било, още по-малко пък да разсъждавам. Лагерът чисто и просто е пропит със смърт, с трагедия; дори близо седемдесет години след последното извършено в него убийство, тук във въздуха виси една особена тежест, сякаш духовете на избитите тук все още витаят над зеленото поле, отправящи своето нямо обвинение към своите убийци, и към всеки друг, пристъпил границите на тяхното лобно място. Като си зачитам на горе текста, всъщност май речникът ми не разполага с други думи, с които да опише това чувството освен тежест и смърт....
Не гарантирам, че всеки посетил Аушвиц-Биркенау ще изпита същото, което изпитах аз, и със сигурност не го препоръчвам на никого, освен на този, който иска да изпита себе си, пресичайки сянката на едно гигантско престъпление. Но пък някои от посетителите се качваха на автобусите си с усмивки и отпрашваха към следващия обект от програмата си незасегнати и нехаещи...тяхна работа.
Прав си! Неописуемо е. Непоносимо е... Аз го усетих още на площада с горките столове, които все още се взираха, очакваха... Тези хора дори е нямало кой да ги оплаче. Било е всесъжжение. Тогава ме упрекна, че човек не може да е толкова емоционален, че да избухне в сълзи от някакъв си разказ. Но всъщност там нямаше паметник, там посетихме самата памет чрез думите на екскурзоводката. И може би си прав за витаещите духове. Но по-скоро е въпрос на усетност, на въображение и на емпатия - способността да се вживееш, да се вчувстваш в преживяването на другия. А колкото до безчувствените, няма какво да ги съдим. Те са един вид инвалиди. Дано само здравите да са повече. И да, от време на време трябва отрезвително да се връщаме към този ужас, за да си припомняме, че нямаме истински проблеми.
ReplyDeleteХубав е текстът, повествованието е интересно и има добри художествени описания. Почти можеш да си представиш обстановката само от думите, но ще е хубаво и някоя друга снимка да има и тук, според мен. Иначе - накрая на текста може да има въпрос от рода на : Харесва ли ви... съгласни ли сте и т.н. , за да предизвика и коментари, защото иначе остава само добър художествен текст. Може и заключенията да ги оставяш малко недовършени, да има заигравка за читателя сам да си ги продължи например. Иначе незапознатия с мястото читател като мене остава достатъчно осведомен за обстановката и събитията на Аушвиц-Биркенау.
ReplyDelete