Наред е поредната порция случайни наблюдения върху елементите на полската култура, почерпени от прекия ми опит през последните няколко дни; както обикновено, нещата изглеждат по добре познат начин, но не съвсем. Ще отпочна в хронологичен ред, понеже трите неща, за които ми се ще да разкажа нямат много-много връзка помежду си.
Първото представлява футболен мач, при това между отбори, които не се радват на особена популярност – да имаше около 2000 души на стадиона най-много, ако и толкова. По силата на обстоятелствата се оказах сред феновете на Polonia, при това сред хора, окачествими като агитка/ултраси (за разлика от хората, които просто седят по местата си и наблюдават срещата; за щастие тук те са отделени на собствена трибуна, та не правят много впечатление). Хич не вярвах, че толкова малко хора са в състояние да създадат толкова силна и зареждаща атмосфера... те обаче ме убедиха в обратното. Въпреки че никой от двата отбора не демонстрира каквато и да било игра, нито една от двете агитки не седна нито за миг, песните и крясъците не спряха нито за миг. Липсваше някаква особена оригиналност обаче, ритмите на напевите бяха добре познати (в някакъв момент се улових, че пея „Кога на Гонзо паднетеееее...“), които май се срещат навсякъде в Европа. Лично аз се зарадвах силно на няколко неща – липсваха вбесяващите всезнайковци, които силно държат от трибуната да обяснят на играчите какво да правят; тези субекти обикновени изключително много ме вбесяват. От своя страна, в момента, в който някой изпадне в пристъп на необуздаемо псуване, публиката просто засилва своите крясъци така че той просто да се изгуби в общия шум. Трето, публиката се ръководеше от няколко момчета на видима възраст 15-16 години, които видимо се забавляваха, давайки тон на цялата тълпа. Четвърто и последно – някои неща никога не се променят; мачът свърши равен, след гол резултат от спорно съдийско решение в продължението... и съответно и отбор, и публика, не останаха длъжни и на съдията, и на майка му, и на баба му.
Второто събитие пак е спортно, но този път от доста по-екзотичен вид. Става дума за конното надбягване, наречено по английскому „Great Warsaw“ (загубих му оригиналното заглавие), което също беше доста интересен културен опит. Като цяло, не успях да установя какво е вълнуващото в спорт, в който участниците профучават около тебе в рамките на 30 секунди, а после трябва да чакаш ½ час, докато се появят следващите. Но, май всъщност се оказа, че моето учудване важи и за по-голямата част от останалите наблюдатели; като изключа неколцина, които подскачаха наоколо от радост или от мъка (един такъв в пристъп на бяс насмалко да ми потроши фотоапарата), повечето хора наоколо бяха заети с пиене на бира, похапване на наденици и приятелско бъбрене, и хич не се интересуваха от залагания, класирания и надбягване. Инак като цяло доста готина атмосфера, свежо, весело; много хора, панаир. Само дето някакви коне се ръгат в цялата ситуация.
Третото този уикенд пък беше едно отдавна очаквано посещение на културата, в която по принцип се чувстват в свои води (така де, стига толкова лъскави барове) – иначе казано, малък, почти камерен (да имаше 40-50 души) концерт на една хардкор и две метъл групи в клуб в центъра на Варшава. За пореден път бях много приятно изненадан – поляците са в състояние да направят много интензивен и силен мош на няколко квадратни метра, пък групите се раздаваха докрай, въпреки че свиреха пред една шепа хора. Въобще нямах чувството, че слушам никому неизвестни банди; много енергия, много силно шоу. За жалост досега съм нямал шанса да видя как изглежда полска публика на голям концерт, но вече със сигурност го очаквам с нетърпение – щом в толкова малко помещение успяха да сътворят такъв врящ котел, представям си как ще изглеждат в голяма зала със сериозна група...
Първото представлява футболен мач, при това между отбори, които не се радват на особена популярност – да имаше около 2000 души на стадиона най-много, ако и толкова. По силата на обстоятелствата се оказах сред феновете на Polonia, при това сред хора, окачествими като агитка/ултраси (за разлика от хората, които просто седят по местата си и наблюдават срещата; за щастие тук те са отделени на собствена трибуна, та не правят много впечатление). Хич не вярвах, че толкова малко хора са в състояние да създадат толкова силна и зареждаща атмосфера... те обаче ме убедиха в обратното. Въпреки че никой от двата отбора не демонстрира каквато и да било игра, нито една от двете агитки не седна нито за миг, песните и крясъците не спряха нито за миг. Липсваше някаква особена оригиналност обаче, ритмите на напевите бяха добре познати (в някакъв момент се улових, че пея „Кога на Гонзо паднетеееее...“), които май се срещат навсякъде в Европа. Лично аз се зарадвах силно на няколко неща – липсваха вбесяващите всезнайковци, които силно държат от трибуната да обяснят на играчите какво да правят; тези субекти обикновени изключително много ме вбесяват. От своя страна, в момента, в който някой изпадне в пристъп на необуздаемо псуване, публиката просто засилва своите крясъци така че той просто да се изгуби в общия шум. Трето, публиката се ръководеше от няколко момчета на видима възраст 15-16 години, които видимо се забавляваха, давайки тон на цялата тълпа. Четвърто и последно – някои неща никога не се променят; мачът свърши равен, след гол резултат от спорно съдийско решение в продължението... и съответно и отбор, и публика, не останаха длъжни и на съдията, и на майка му, и на баба му.
Второто събитие пак е спортно, но този път от доста по-екзотичен вид. Става дума за конното надбягване, наречено по английскому „Great Warsaw“ (загубих му оригиналното заглавие), което също беше доста интересен културен опит. Като цяло, не успях да установя какво е вълнуващото в спорт, в който участниците профучават около тебе в рамките на 30 секунди, а после трябва да чакаш ½ час, докато се появят следващите. Но, май всъщност се оказа, че моето учудване важи и за по-голямата част от останалите наблюдатели; като изключа неколцина, които подскачаха наоколо от радост или от мъка (един такъв в пристъп на бяс насмалко да ми потроши фотоапарата), повечето хора наоколо бяха заети с пиене на бира, похапване на наденици и приятелско бъбрене, и хич не се интересуваха от залагания, класирания и надбягване. Инак като цяло доста готина атмосфера, свежо, весело; много хора, панаир. Само дето някакви коне се ръгат в цялата ситуация.
Третото този уикенд пък беше едно отдавна очаквано посещение на културата, в която по принцип се чувстват в свои води (така де, стига толкова лъскави барове) – иначе казано, малък, почти камерен (да имаше 40-50 души) концерт на една хардкор и две метъл групи в клуб в центъра на Варшава. За пореден път бях много приятно изненадан – поляците са в състояние да направят много интензивен и силен мош на няколко квадратни метра, пък групите се раздаваха докрай, въпреки че свиреха пред една шепа хора. Въобще нямах чувството, че слушам никому неизвестни банди; много енергия, много силно шоу. За жалост досега съм нямал шанса да видя как изглежда полска публика на голям концерт, но вече със сигурност го очаквам с нетърпение – щом в толкова малко помещение успяха да сътворят такъв врящ котел, представям си как ще изглеждат в голяма зала със сериозна група...
Как да направите залози в Bet365?Как да направя залози на живо в Bet365?
ReplyDelete