Краков, та Краков

Обикновено, когато някой поляк бъде запитан кое е мястото, което задължително трябва да бъде посетено от всеки един турист, отговорът, който дава в деветдесет процента от случаите е, че това е Краков (всъщност, Кракув, ама все таз). И, водени от тази повтаряна поне стотина пъти препоръка, миналата седмица, в началото на хубавата ваканция, оформена от всенародни полски празници, поехме натам, като нарочно по план си бяхме отделили почти четири дни, които би трябвало да ни бъдат достатъчни, за да разгледаме поне част от красотите на старата столица.
И наистина, в началото, когато се озовахме в града, изглеждаше наистина красив, интересен и прочее напълно заслужаващ си. Отдавам този факт най-вече на това, че пристигнахме там късно (тоест, в следобеда, обаче имайки предвид, че слънцето залязва към 4...), и първите си впечатления придобихме под светлината на луната и уличните лампи. И наистина, в тези моменти на деня огромният пазарен площад в центъра на стария град, обкръжен от високи, обилно осветени от жълтеникави прожектори сгради, е доста впечатляваща и, може да се каже, красива гледка. Като цяло, старата част, с нейните геометрично подредени, павирани с плочи улици, обитавани от доста гъста и пъстра тълпа от местни хора и всякакви туристи от четирите посоки на света, дом на неизброими кафенета, кръчмички и ресторанти има своя чар, и определено би допаднала на почитателя на континенталната архитектура от края на миналия (да се чете деветнадесети, все забравям, че сме в двадесет и първи) век, в който е издържана цялата стара част на Краков.
И така, градът има дух, има атмосфера; това не може да се отрече. Ииии... дотук. С удоволствие бих го избрал за едноседмична творческа отпуска, в която просто да се шматкам покрай Висла и да се наслаждавам на пирогите и греяната си бира (да, в Краков я правят мнооого добре). За туриста обаче, чиито крака дирят неизбродени пътища, а очите – невероятни гледки, това въобще не е подходящо място, еле пък за дълго време. По-подробната разходка и проучване, вече на слънчева светлина, установи, че освен описаният по-горе пазарен площад и улички, интерес представляват единствено замъкът Wawel, и най-вече неговата катедрала, а в катедралата пък най-вече кралската гробница, която съдържа останките на всякакви по-значими поляци, от първите им крале, през Адам Мицкевич и Шопен та до президента Качински; от замъка се разкрива и приятна панорама към реката. Другото, което, поне за мен, представлява интерес е старото еврейско гето, където все още се усеща натежалият дух на годините на Втората световна война, пък и винаги ще се намери някой, който да ти разкаже някоя история от онези времена. Освен тези двете неща, има и няколко музея на различни теми (в това число и на трамвайното дело), чиито експозиции, поне по моему, не са особено интересни.
От друга страна, Краков предлага доста приятни заведения, места за хапване, пийване, особено на традиционни неща, както и разнообразие от абсолютно всякакви сувенири, част от които са наистина интересни. И все пак, на четвъртия ден там (при положение, че целият трети беше посветен на Аушвиц) градът ни беше омръзнал напълно, та още сутринта се натоварихме на влака и се върнахме във Варшава, за да можем вечерта да се включим в честването на деня на мъртвите... за това обаче друг път. В заключение: Краков си струва да бъде посетен, но не за дълго, и със сигурност не заслужава славата на номер 1 туристическа дестинация в Полша. Лично мнение: крайбрежният Гданск е далеч по-интересен, по-красив и по-завладяващ; вбъдеще, когато посетим други градове из Полша ще направя и по-подробно сравнение.

Добави в Svejo

Вместо въведение, или първи стъпки в новия свят

Определено очаквах по-голям културен шок. Не че дотук съм опознал каквото и да било, че да мога да се изкажа всъщност като как стоят нещата, обаче със сигурност мога да заявя, че, поне на пръв поглед всичко наоколо ми изглежда горе-долу като начина, по който би ми се щяло да изглежда София след десетина години. Страничен положителен аспект на тоя факт е, че няма да ми залипсва родната панелна атмосфера. Причината за това е проста – същият пейзаж на семейства, живеещи върху главите едни на други доминира и тукашната гледка; отделно от това, понеже в първите дни все още не битувам в общежитие, а в апартамент, който по скромната ми преценка се е запазил горе-долу в същия вид, в който е изглеждал преди двадесет и пет години, постоянно се сблъсквам с дребни елементи на ежедневието, които са познати единствено и само на обитателя на някоя от държавите от Източния блок и на никой друг... прочее, ако имах повечко време на разположение, на този апартамент бих му извършил едни много подробни разкопки, с идеята да видя какви други изненади от общото ни минало ще успея да намеря (дотук очевидните са кафе „Инка“, едни тенекиени фенерчета, които силно казано светят и типичните шперплатови мебели);но, все – важното в случая е, че в това отношение всичко е много родно и много познато.
Говорейки за атмосфера обаче, няма как да не отбележа, че при пътуването от жилищните райони на Варшава към центъра на града тя се изменя значително – централната част може най-добре, по моему, да бъде описана като смесица между красотата на малко австрийско градче или пък голям италиански град (второто по мнение на моя спътник) и модерната архитектура, която за мой ужас и тук бива разбирана като прозрачни грамади от метал и стъкло. Явно, това е неизбежен процес, който постепенно разяжда външността на всички европейски столици, и, колкото и да ми е неприятно, ще се наложи да свиквам и да се примирявам с него където и да отида. Радващото тук е, че в има няколко зони, където модерността все още не е нанесла своя удар, сградите са стари, а улиците са криви, наклонени и калдаръмени – точно както би трябвало да изглеждат в тристагодишен град (усещам, че основната част от свободното ми време ще бъде прекарано именно в тези части, имайки предвид и обстоятелството, че тук се наблюдават и известно количество приветливо изглеждащи кръчмички). Разходката из тези части доставя едно особено удоволствие – мястото е хем красиво, хем примамливо, хем простовато... за два дена го почувствах свое. Няма какво повече да се каже.
Като цяло, всичко е... голямо. Е, не е с размерите на Виена, град, който, имам чувството, е проектиран специално за да кара човек да се чувства като лилипут, но размерите са чувствително разширени спрямо това, което сме свикнали да виждаме в България; площадите са строени с размах, булевардите сигурно биха могли да поемат три пъти повече автомобили от тези, които в момента се движат по тях, С една дума, постига се една златна среда, в която хем се усеща една известна широта около врата, хем собствената личност не представлява малка точица на фона на околните колоси.
Що се отнася до хората наоколо, то те, като начало, са доста повече. На идване ме домързя да погледна в енциклопедията колко жители има Варшава, но съдейки по количеството хора, с които си делим въздуха в градския транспорт и по централните улици, техният брой на квадратен километър със сигурност е по-висок от този, на който съм привикнал. Иначе те са видимо усмихнати и щастливи, а и по-хомогенни – познатата пъстра етническа картинка тук е заместена от доминация на високи и руси хора с типично славянски черти.
Трябва да добавя, че пишейки този текст, по неизвестна никому причина слушам руски фолк-рок. Ако настоящите ми съседи разберат, най-вероятно ще ме подгонят с дълги и закривени кинжали. Както и да е, скоро сигурно ще напиша нещо повече от сравнение с познатата родна атмосфера. Засега, след два дена на полска земя – толкоз.

(Пък понеже това е дневник, тук на този етап ще пускам само текстове; снимките, които съпътстват описаните тук събития се намират на adriannikolov.tumblr.com и се появяват регулярно, заедно с текстовете)

Добави в Svejo